Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Е, не може да се отрече, че знае как да се измъква от затруднени ситуации“ — помисли си Стив и на свой ред излезе от кабината. Вятърът, който го блъсна в лицето, беше толкова силен, че за малко щеше да го прекатури по стъпалата. Въздухът беше горещ, все едно излизаше от печка.

— Стив? — повика го Синтия. Гласът й издаваше съвсем различно настроение от преди малко. Нищо не беше останало от онова нахакано, устато момиче, което навярно досега беше флиртувало с него. — Ела по-бързо! Нещо не ми харесва.

Беше застанала пред страничната врата на караваната. Вратата не беше затворена добре и се блъскаше при всеки повей на вятъра, нищо че се намираше сравнително на завет и стълбичката стоеше спусната. Но Синтия не гледаше нито стъпалата, нито вратата. Пред стълбичката, наполовина зарита от пясъка, който пустинният вятър бе натрупал върху нея, стоеше захвърлена русокоса кукла с яркосиня рокля. Беше обърната с лице към земята, сякаш я бяха наказали. На Стив това му беше достатъчно да отмести поглед встрани. Кукла, около която не се навърта малко момиченце, беше способна да го накара целият да настръхне. Това отдавна го беше установил, а в случая я заварваше изоставена насред пътя, сякаш погребана под пясъците…

Той дръпна притвореното крило на вратата и надникна в караваната. Вътре беше страшна жега, поне четиридесет и пет градуса.

— Ало? Има ли някой тук?

Нямаше смисъл да чака отговор. Ако собствениците на караваната наистина бяха вътре, щяха поне да включат двигателя, за да заработи климатикът.

— Остави — спря го Синтия, докато вдигаше куклата от земята и изтупваше прахта от гънките на роклята й. — Това не е евтина кукла. Не струва чак стотарка, но е скъпа. При това са се грижили за нея. Виж. — Тя повдигна в пръсти ръба на рокличката, за да види той миниатюрната кръпка под плата. Личеше си, че са търсили същото синьо. — Ако момиченцето, на което принадлежи куклата, беше някъде наоколо, надали щеше да остави играчката си да се въргаля в мръсотията, в това можеш да бъдеш сигурен. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато е тръгнала заедно с родителите си? Или защо поне не я е прибрала вътре в караваната? — Синтия на свой ред отвори вратата, поколеба се за миг, после качи едно-две стъпала и отново се спря. — Хайде, ела с мен — подкани тя Стив.

— Не мога, трябва да намеря шефа.

— Само за минутка, става ли? Не искам да влизам вътре сама. Чувствам се като на борда на „Андрея Дория“.

— Искаш да кажеш „Мария Селеста“. „Андрея Дория“ потъна.

— Добре, многознайко, така да бъде. Ела, няма да отнеме много време. Освен това… — така и не се доизказа.

— Освен това може да има връзка с шефа ми? Това ли искаше да кажеш?

Синтия кимна.

— Не е трудно да се направи връзка, нали? И той, и те са изчезнали?

Но на Стив не му се искаше да прави подобни асоциации. Всичко това му се струваше излишно усложняване на нещата, което той с нищо не беше заслужил. Синтия разбра донякъде по погледа му какво го терзае (а може би разбираше всичко, тя наистина не беше глупава) и махна с ръка.

— По дяволите, ще погледна сама.

Влезе вътре, без да оставя куклата. Стив я изгледа замислен, накрая я последва. Синтия се обърна към него, кимна му и остави куклата на една от пейките. Хвана фланелката си за деколтето и я развя като ветрило.

— Горещо е — отбеляза тя. — Не се диша.

Разходи се из вътрешността на караваната, а Стив се насочи в обратната посока, към седалката на шофьора. Трябваше да ходи приведен, за да не се удари в тавана. На таблото, пред дясната седалка стояха подредени три купчинки снимки с бейзболисти; бяха разделени по отбори: Кливлънд Индианс, Синсинати Редс, Питсбърг Пайрътс. Той ги прерови и видя, че върху половината имаше автографи, а може би половината от автографите бяха с кратко посвещение. На снимката на Албърт Бел пишеше: „На Дейвид, да продължава в същия дух! Албърт Бел“. Една от питсбъргската купчинка гласеше: „Преди да удариш, погледни топката, Дейв: твой приятел, Анди ван Слайк.“

— Имало е и момче — извика Синтия. — Освен, ако момичето с куклата не си е падало по Редник Джо, Съдия Дред или Мото Копс. Единият от шкафовете е пълен догоре с комикси.

— Да, има и момче — съгласи се Стив, докато прибираше Албърт Бел и Анди ван Слайк по местата им в купчинките. „Взел е само тези, на които истински държи — усмихваше се той сам на себе си. — Онези, с които за нищо на света не е могъл да се раздели.“ — Казва се Дейвид.

Това я изненада.