Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Откъде по дяволите знаеш?

— Гледам „Студио хикс“. — На мястото за пътните карти бяха натрупани книжа. Той бръкна и изтегли едно листче: беше нагъната сметка за газ. Името беше на някой си Ралф Карвър, адресът — в щата Охайо. Името на града беше замазано, но може би трябваше да се чете Уентуърт.

— Едва ли знаеш нещо повече за него? — попита Синтия. — Фамилия? Откъде са дошли?

— Казва се Дейвид Карвър — отговори й Стив и се усмихна самодоволно. Таткото е Ралф Карвър. Идват от Уентуърт, Охайо. Хубав град. На две крачки от Колъмбъс. През 86-а бях в Колъмбъс заедно със Саутсайд Джони.

Тя дойде отпред при него, притиснала куклата към гърдите си. Навън вятърът отново се усили, засипвайки обилно караваната с пясък. Все едно едри капки дъжд удариха по ламарината.

— Измисляш си!

— Не, госпойце — увери я Стив и й подаде бележката за платения газ. — От това научих, че се казват семейство Карвър. На името на Дейвид са подписани някои от снимките на бейзболисти. Момчето се е сдобило с особено ценни автографи.

Синтия посегна на свой ред към снимките, огледа ги и бавно започна да ги проверява една по една. Сериозното й лице лъщеше от пот. Той също се потеше, повече от обилно. Имаше чувството, че лепкаво олио се стича по цялото му тяло.

— Но къде са отишли?

— До най-близкия град, за да потърсят помощ. Сигурно някой ги е откарал дотам с кола. Като си гледача картата, можеш ли да ми кажеш кое е най-близкото селище?

— Не. Мисля, че имаше някакво градче, но не си спомням името му. Но ако са отишли до града, защо не са заключили караваната след себе си? Искам да кажа, всичките им боклуци са тук — посочи с ръка кабината Синтия. — Знаеш ли какво намерих на една от кушетките отзад?

— Какво?

— Кутийката за бижута на майката. Порцеланова жаба. Подобно на прасенце за парички, бижутата се пъхат през устата на жабата.

— Звучи симпатично.

На Стив му се искаше да се махне оттук, при това не само заради непоносимата горещина или заради изчезналия си шеф. Искаше да излезе от проклетата каравана, понеже мястото наистина му напомняше за „Мария Селеста“. Хич не му беше трудно да си представи как из шкафовете се спотайват всякакви вампири и таласъми, облечени в бермуди и фланелки с надписи от типа: „ОЦЕЛЯХ НА ШОСЕ НОМЕР 50, НАЙ-САМОТНАТА МАГИСТРАЛА В АМЕРИКА!“

— Наистина е хитро — продължи Синтия, — но не това е въпросът. Вътре в жабата има два чифта обеци и един пръстен. Не са големи скъпоценности, но не са и за изхвърляне. Мисля, че пръстенът е с турмалин. Защо тогава…

Тя забеляза нещо в жабката, малък предмет, който Стив бе издърпал, без да иска, докато бърникаше сред книжата: беше малко портмоне с изрисуван отгоре му доларов символ. По всичко изглеждаше, че закопчалката му е от чисто сребро. Вътре бяха сгънати няколко банкноти. Синтия набързо ги преброи, сетне подхвърли портмонето обратно на мястото му, сякаш държеше горещ картоф между пръстите си.

— Колко са? — попита Стив.

— Около четиридесет долара — каза тя. — Портмонето обаче струва поне три-четири пъти повече. Знаеш ли какво, странстващи певецо, тази работа не ми изглежда никак на добре.

Северният вятър отново блъсна караваната, толкова силно, че чак я заклати. Двамата се спогледаха изпод едрите капки пот по челата. Стив сякаш улови празния поглед на синеоката кукла. „Какво се е случило тук, мила? Какво си видяла?“

Обърна се към вратата.

— Не е ли време да се обадим на ченгетата? — попита Синтия.

— И това ще направим. Но първо ми се иска да се върна пеша километър-километър и половина. Току-виж забележа някакви следи от шефа.

— Следи? С този вятър? Ей, на това му се вика глупост!

Той я изгледа продължително, без да казва нищо. Най-накрая мина покрай нея и излезе от караваната. Тя го настигна на асфалта.

— Хей, да речем, че сме квит, а? Ти ми се присмя на граматиката, аз ти се присмях, на каквото ще да е.

— На интуицията ми.

— Интуиция, така ли му се вика? Щом казваш. Хайде, квит сме, нали? Кажи да. Моля. Така съм се наплашила, че не се чувам какви ги говоря.

Стив й се усмихна, до голяма степен размекнат заради тревогата, изписана на лицето й.

— Добре тогава, да речем, че сме квит.

— Искаш ли да подкарам камиона ти? Ще навъртя точно километър и половина и ще те изчакам.

— Можеш ли да обърнеш, без… — не можа да се доизкаже Стив, защото в същия миг с над сто километра в час край тях профуча в източна посока малък товарен автомобил. На каросерията му беше изписано с големи букви: „С КЛИНЕКС ОМЕКОТЯВАТЕ УДАРА“. Синтия отстъпи инстиктивно крачка назад и с хилавата си ръчица закри очи от разлетелия се пясък. Стив я прегърна през рамо, за да я задържи на крака. — … Да заседнеш в пясъците? — довърши въпроса си той.