Стивън Кинг - Град Отчаяние

Докато лека-полека замайването се разсейваше, а ускорените удари на сърцето започваха да заглъхват в ушите му, Стив дочу зад себе си нечие шумно, но все пак типично за жена задъхване. Обърна се, колкото да проследи с поглед забързания тръс на Синтия. Беше се изпотила здраво, но походката й издаваше доста по-спортен дух от неговия. Единствената разлика беше, че боядисаните кичури бяха прилепнали до главата й от потта.

— Ти си… като кърлеж… Няма отърване… — каза той на пресекулки, докато тя се изравняваше с него.

— Мисля, че това е най-сладкото нещо, което чувам от устата на мъж. Защо не го запишеш в проклетия си шофьорски дневник? И гледай да не получиш инфаркт. На колко си години всъщност?

С известни усилия той гордо се изпъчи:

— На достатъчно, за да не ми пука от змийското ти езиче. Кокошчице мила. Пък и нищо ми няма. Благодаря все пак за вниманието. — По шосето профуча кола, която дори не намали. Двамата я изгледаха: по тези места да мине автомобил, си беше направо събитие.

— Е, дали няма да е най-добре останалото разстояние да го минем с ходене? Каквото и да е заровено там, няма да ни избяга.

— Аз отсега знам какво е — отбеляза мрачно Стив, докато се тътреше през последните двайсетина метра. Подобно на дивак от някое горско племе той коленичи пред своеобразния паметник. Моторът на шефа му стоеше заровен наполовина в земята, зарит набързо и нехайно от купчини пясък. Вятърът вече се беше погрижил едната дръжка на кормилото, както и част от другата да се покажат на повърхността.

Сянката на момичето го закри и той вдигна очи към нея; искаше му се да каже нещо, колкото да я убеди, че не се е паникьосал докрай, но гърлото му отказа да издаде и звук. Така или иначе, тя едва ли би го чула. Ококорените й очи наблюдаваха с тих ужас мотоциклета. Синтия коленичи до Стив, протегна ръце пред себе си с разтворени педи започна да измерва разстоянието; накрая си избра едно място вдясно от щръкналите дръжки на кормилото и тръгна да рови пясъка. Най-напред се натъкна на каската на шефа. Извади я, наклони я на една страна, та пясъкът да се изсипе на земята и я остави настрана. С внимателни движения разчисти под мястото, където я бе намерила. Стив не вършеше нищо, само я наблюдаваше. Чудеше се дачи ако се опита да се изправи, краката му ще издържат тежестта на тялото. През цялото време в главата му се въртяха спомени за статии във вестници, разказващи за случайно разкрити трупове, за групови гробове или човешки крайници, подаващи се над земята.

На дъното на вдлъбнатината, която Синтия бе успяла да изрови в сухия сивкаво-кафяв пясък, заблестя ламарината на мотора. Беше боядисан в червено и кремаво, появиха се и букви: „ХАРЛ“

— Същият е — заключи Синтия. Едва разбра какво точно каза: като някакъв тик тя постоянно бършеше уста с едната си ръка. — Това е същият, който видях.

Стив сграбчи кормилото и се опита да издърпа мотоциклета. Нищо не се получи, както можеше и да се очаква: беше неспособен да приложи голяма сила. Изведнъж усети нещо интересно, нещо интригуващо, или по-скоро зловещо; вече не се притесняваше само за своя шеф, напротив тревогите му все повече и повече нарастваха. Глождеше го усещането, това странно усещане, все едно…

— Стив, приятелю мой — обади се тънкото гласче на Синтия, все така клекнала над подалия се от пясъците резервоар, — може би ще си кажеш, че бръщолевя детинщини, че се опитвам да повтарям банални реплики от смотаните филми, но имам чувството, че ни наблюдават.

— Въобще не мисля, че това са детинщини — утеши я Стив и на свой ред се захвана с разравянето на мотора. Нямаше кръв. Слава Богу, кръв нямаше. Което не означаваше, че по-надолу в пясъците няма и на това да се натъкнат. Или на човешки труп.

— Дали да не се махнем оттук? — попита Синтия, всъщност направо се помоли. С ръка избърса потта от челото си. — Хайде!

Стив се изправи и двамата тръгнаха обратно към шосето. Тя му подаде ръка и той с известно облекчение я пое в своята.

— Божичко, това чувство все повече се засилва — сподели страха си тя. — При теб как е?

— И при мен. Макар че, ако ме питаш, подобно чувство е просто израз на голяма уплаха. Но иначе да, силно е, като…

Думите му бяха прекъснати от далечен вой, разнесен като на вълни от повеите на вятъра. Синтия толкова силно вкопчи пръстите си в дланта на Стив, че той мислено й благодари, задето не си пуска дълги нокти.

— Какво е това? — изхленчи тя. — О, Господи, какво е това?

— Койот — отвърна той. — Също както в уестърните. Няма да ни нападнат. Ох, отпусни се, Синтия, ще ми откъснеш ръката!