Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Не, нямам нищо против да останеш в камиона. Но нека бъда откровен — нямам представа какво ще заварим. Може да има много кръв.

— Кръв не ме плаши — увери го Синтия.

Тя така и не отвори уста да коментира скоростта, но когато стрелката показа сто и четиридесет и цялата кабина започна да се тресе, многозначително закопча колана си. Стив дори и сега продължи да натиска педала на газта и когато машината подкара със сто и петдесет, вибрациите, като че ли престанаха да се усещат. Държеше кормилото с две ръце; вятърът удряше на тласъци стъклото, а при подобна скорост един повей можеше да изхвърли камиона на банкета. Тогава само от здравината на гумите зависеше дали и те нямаше да попаднат в беда. Преобръщането не им мърдаше. Докато мислеше за себе си, Стив си представи какво се е случило с шефа му: мотоциклетът би се оказал много по-неустойчив на вятъра от тежкия камион. Нищо чудно тъкмо въздушното течение да е причината за произшествието.

Стив вече бе споделил в основни линии за работата си пред Синтия: правеше резервациите в хотелите, проверяваше маршрута, оглеждаше звуковите уредби по местата, където Маринвил щеше да изнася беседи, в същото време гледаше да стои далеч от него, да не би да развали портрета, който сам си рисуваше: Джони Маринвил, мислителят-единак, същински герой, излязъл изпод перото на Сам Пекинпа, писател, който не е забравил суровото лице на живота.

Камионът, обясняваше Стив, беше празен, като се изключат резервните части за мотоциклета и дървеното скеле, където Маринвил да прибере звяра си, ако времето се развали дотолкова, че да му е невъзможно да кара сам по пътищата. Бяха средата на лятото и подобна вероятност практически не съществуваше, но за наличието на дървената стойка си имаше и друга причина. Никой никога не беше отворил дума за нея, но двамата с шефа му я знаеха добре, още от деня, в който бяха напуснали Уестпорт, Кънетикът. Просто Джони Маринвил можеше да се събуди някоя сутрин в някой мотел и да установи, че повече мотоциклет не му се кара.

Или че не му е по силите.

— Чувала съм за него — каза Синтия, — но никога не съм му чела книгите. — Предпочитам Дийн Кунц и Даниел Стийл. Чета само за удоволствие. Но мотоциклета си го биваше. А и шефът ти има страшна коса, досущ като на рокмузикант, забелязал ли си?

Стив кимна в знак на съгласие. Маринвил също си го знаеше.

— Ти за него ли се разтревожи или за това, което те очаква теб?

Ако някой друг беше задал въпроса, Стив навярно би се почувстват неловко, но в гласа на Синтия не се улавяше и нотка на укор. Само любопитство.

— И за него, и за себе си — призна той.

Тя даде знак, че го разбира.

— Колко ли път ни дели още?

Той погледна километража.

— Откакто разговорът прекъсна, сме изминали седемдесет километра.

— Но ти не знаеш откъде точно ти се е обадил.

— Не.

— Мислиш ли, че сам е катастрофирал или е блъснал и друг?

Стив я изгледа в израз на същинска изненада. Именно предположението, че жертва на катастрофата няма да се окаже само Маринвил, го плашеше повече от всичко друго. И все пак, ако Синтия не бе повдигнала въпроса, той никога не би се осмелил да го изрече на висок глас.

— Може и други да има — отговори той с видимо нежелание. — Спомена нещо за щатска полиция, за градска полиция. Не съм много сигурен, но май ме убеждаваше да се обадя на градската полиция, вместо на щатската.

Синтия посочи клетъчния телефон, окачен на мястото си на таблото.

— Хич не си го и помисляй — възрази Стив. — Никакви ченгета няма да викам, преди да се уверя с очите си в каква каша се е забъркал.

— Ако обещаеш повече да не ме наричаш „бонбонче“, и аз ще обещая, че няма да споменавам нищо в показанията си.

Стив се усмихна под мустак, въпреки че хич не му беше до усмивки.

— Може пък това да е добра идея. Ти винаги би могла да кажеш…

— … Че мобифонът ти не е могъл да ги набере — довърши мисълта му тя. — Всички знаем колко малко може да се разчита на подобни играчки.

— Ти си добър човек, Синтия.

— И ти не си толкова лош.

При скорост от сто и петдесет километра в час разстоянието пред тях се топеше като пролетен сняг. Щом стигнаха на стотина километра от мястото, където Стив изгуби връзка с Маринвил, той започна лека-полека да намалява. Нито в едната, нито в другата посока се беше разминавал с полицейски коли, а това беше добър признак. Позволи си да го сподели пред Синтия, но тя поклати глава в израз на съмнение.