Стивън Кинг - Град Отчаяние

— … И сигурно с това всичко щеше да се свърши, ако не беше интересът и на други издатели. В това няма нищо изненадващо. Есетата си струваха.

Той продължаваше да мълчи, този път не за да изрази недоволство или липса на интерес, а защото наистина потъна в спомени, опитвайки се да възстанови дали есетата му бяха наистина добри. Що се отнасяше до оценките, на Тери не можеше да се вярва сто процента, но пък и мнението й не можеше да бъде отхвърлено току-така. Личните й постижения в художествената литература се вместваха в изречения от типа на: „При изгрев слънце зърнах птичка и сърцето ми подскочи“, но като критик си я биваше и нерядко се бе оказвала способна на същински проникновения, все едно можеше да чете мислите му по телепатичен път. Едно от нещата, с които тя го бе привлякла (въпреки че според собственото му мнение в онези времена много по-голямо значение играеха циците й, най-забележителните в цяла Америка), беше огромното разминаване между това, което тя желаеше да пише — проза, и това, което й се удаваше — критики, остри като диаманти.

Колкото до така наречените „Есета за американската душа“, след толкова години си спомняше само едно: „Смърт по време на втора смяна“. Ставаше дума за баща и син, работещи заедно в питсбъргската стоманолеярна. Бащата бе получил сърдечен удар и бе умрял в ръцете на сина си на третия ден от посещението в завода на Джон Маринвил. Той се беше появил, за да проучва съвсем различни проблеми, свързани с бизнеса и работниците в бранша, но след инцидента без никакво колебание бе сменил посоката. Като резултат стана автор на трогателно сантиментална творба — не беше измислил нито дума, но историята сама по себе си звучеше сантиментално, — спечелила огромна популярност сред читателската аудитория. Шест седмици по-късно човекът, който я бе издал на страниците на „Лайф“, му писа, че от създаването на вестника само три пъти досега редакцията е била затрупвана с повече писма от читатели.

Лека-полека и други произведения започнаха да се завръщат в паметта му, най-често само под формата на своите заглавия: „Да налееш масло в огъня“ или „Целувка на езеро Саранак“. Ужасни заглавия, но… затрупващи камари от писма.

Хммм.

Къде ли бяха тези есета сега? В Колекцията Маринвил във Фордъм? Възможно. По дяволите, та те може би още си стояха на тавана на къщичката му в Кънектикът. Струваше му се, че няма да е зле да им хвърли някой поглед. Може би щеше да ги прередактира… или да… или да…

Някаква идея се раждаше в дъното на съзнанието му.

— Още ли пазиш онзи звяр, Джони?

— Ъ? — не разбра какво го пита тя.

— Машината, мотоциклета.

— А, да, разбира се. Прибрал съм го в гаража в Уестпорт, където и навремето си паркирахме колата. Спомняш ли си?

— Гаражът на Гиби?

— Същият. Собственикът е друг, но гаражът си е същият. — Пред очите му проблесна далечен, но добре запазен спомен: без дори да се събличат, двамата с Тери се бяха изпраскали зад гаража на Гиби един следобед… преди много години, не е важно колко. Тери беше облечена в прилепнали къси гащета. Той силно се съмняваше дали майка й би одобрила подобен тоалет, но според собственото му мнение колкото по-евтини дрехи носеше жена му, толкова повече приличаше на Кралицата на Запада. Задникът й беше просто хубав, но краката й… краката й бяха толкова дълги, че на мъж като него му се струваше все едно опират в небето. Как се бяха заврели изобщо на това непривично място, сред старите гуми и ръждясалите автомобилни части, той не си спомняше. Спомняше си само, че слънчогледите им стигаха до пояса, че налетите й гърди галеха дланите му, че тя се беше вкопчила в колана му, за да го задържи плътно до себе си, докато той крещеше от екстаз в косите й.

Джони отпусна ръка в скута си и никак не се учуди на усещането. Малкият му „аз“ отново се връщаше към живот.

— … Няколко нови, може би цяла книга.

Едва сега той се опомни и отново опря лакът на страничната облегалка.

— Ъ? Какво казваш?

— Да не би покрай старческото малоумие да си оглушал?

— Не. Спомних си как веднъж беше дошла с мен в гаража. Как се таковахме…

— О, да, сред слънчогледите, нали?

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание, все едно Тери се готвеше да направи някакъв коментар на това малко отклонение. На Джони му се искаше тя да каже нещо по въпроса. Но вместо към спомените гласът й го върна към темата отпреди малко.

— Казвах, че може би ще ти дойде добре да обиколиш страната на мотора си, преди да остарееш дотолкова, че да не можеш да натискаш спирачките. А може би отново ще се пропиеш и ще се размажеш на някой завой.