Стивън Кинг - Град Отчаяние

Докато Джони се изкачваше по пясъчния склон към шосето и се опитваше да не се задъхва твърде шумно, забеляза, че непознатият, застанал до мотоциклета му и извадил тефтера си, за да запише регистрационния номер, е най-огромното ченге, което някога беше срещал: висок поне метър и деветдесет и пет и тежеше навярно към сто и трийсет кила.

— Добър ден, старши! — поздрави Джони. Погледна дрехите си и забеляза мъничко тъмно петънце под копчетата на джинсите си. „Колкото и да скачаме и да танцуваме…“

— Господине, навярно знаете, че да се паркира моторно превозно средство на щатски път е забранено от закона? — попита полицаят, без да вдига глава.

— Не, но ми се струва…

… „че това не представлява кой знае какъв проблем на шосе, по което не се мярка автомобил“ беше горе-долу смисълът на изречението, което понечи да каже с високомерното си пренебрежение, типично при отношението му към младежи или служители на властта. Погледът му обаче попадна на една любопитна подробност, която го накара отведнъж да забрави подобни маниери. По десния маншет на ризата на полицая имаше кръв, при това доста, която едва сега засъхваше на слънчевите лъчи. Вероятно ченгето си е имало работа с някоя жертва на транспортно произшествие — сърна или елен, ударен от невнимателен шофьор. Това беше достатъчно да обясни и петната от кръв, и лошото настроение на полицая. Ризата не ставаше повече за нищо: толкова много кръв не можеше да се изпере.

— Какво казвате? — попита с остър тон полицаят. Вече беше записал номера на мотоциклета, но без да повдига навъсените си руси вежди, продължаваше да оглежда машината. По изражението му личеше, че не желае да удостои с поглед собственика на мотора, да не би видът му да го потисне още повече. — Не си довършихте мисълта.

— Нищо, нищо — спря се Джони. Беше уцелил нотката на пълната безизраност: хем да не звучи наплашен, хем да не прекалява с непукизма си. Не му се искаше да ядосва здравеняка пред себе си, особено щом днес не му беше добър ден.

Все тъй, без да вдига очи, вперил поглед в задния фар на мотоциклета и нагънал тефтера между дебелите си пръсти, полицаят допълни:

— Освен това е противозаконно да се облекчаваш на видимо разстояние от щатски път, това знаехте ли го?

— Не, съжалявам — отговори Джони. Напушваше го див смях, но с големи усилия успя да се въздържи.

— Е, това е. Този път ще се разминете… — едва сега полицаят надигна глава към Джони и очите му се отвориха широко като от изненада. — … Ще се разминете с предупреждение, но…

Думите заседнаха в гърлото му. Беше ококорил очи подобно на хлапак, който наблюдава клоуните и музикантите на някой цирк да обикалят градските улици. Джони добре знаеше какво означава подобно изражение, само дето не очакваше да се сблъска с него насред пустинята на Невада, още по-малко изписано на лицето на огромния викинг насреща му. От ченге като това се очакваше по-скоро да чете комиксите в „Плейбой“ или списанията за оръжия и амуниции.

„Почитател — помисли си Джони. — Намирам се сред голямото нищо между Елай и Остин, а се сблъсквам със заклет почитател.“

Вече изгаряше от нетърпение да разкаже за случката на Стив Еймс, с когото довечера имаха среща в Остин. Още следобед щеше да го потърси по мобифона… Ако с клетъчните телефони изобщо се поддържаше връзка насред пущинака. Като се позамисли повече над въпроса, каза си, че навярно напразно се надява. Батерията на мобифона му беше пълна, цяла нощ я беше държал да се зарежда, но откакто напусна Солт Лейк Сити, не беше говорил изобщо със Стив. В интерес на истината не си падаше особено по мобифоните. Не беше ни най-малко убеден, че от тях се хваща рак. Това навярно беше поредният балон, раздуван от таблоидите, но…

— Да му се не знае — промълви ченгето. Вдигна дясната си ръка — онази с ръкава, оплискан в кръв — и се почеса по бузата. Такава концентрация се бе изписала по лицето му, все едно беше играч на американски футбол, готвещ се да хвърли топката в мелето. — Да му се не знае.

— Какво има? — попита Джони. Беше му трудно да възпре усмивката си. Имаше една черта в характера му, която той така и нямаше да изгуби: радостта от това да го разпознават на улицата. Обожаваше да се среща с почитатели.

— Вие сте… Джонедуардмаринвил! — изрече на един дъх полицаят, все едно човекът насреща му имаше едно-единствено име, подобно на Пеле или Кантинфлас. Устата му се разтегна в широка усмивка и Джони си каза: „О, господин полицай, какви са ви големи зъбите…“ — Вие сте, нали? Вие сте авторът на „Наслада“! О, и как му беше името, „Песента на чука“! — И сякаш за да допълни нагледно думите си, полицаят извърши един от онези жестове, които Джони намираше за умилителни: протегна ръка и хвана за ръкава мотоциклетисткото му яке, сякаш се колебаеше жив човек ли има срещу себе си или фантом. — Да му се не знае!