Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Тери, ти добре ли си? Не съм се качвал на онова чудо от три години, а и не изпитвам никакво желание да го сторя. Очите ми вече недовиждат…

— Купи си по-силни очила…

— … А рефлексите ми са забавени. Дали Джон Чийвър е умрял от алкохолизъм, или не, не знам, но за Джон Гарднър съм сигурен, че е загинал при мотоциклетна катастрофа. Хванал се на облог с някакво дърво и изгубил. Историята се случила някъде из Пенсилвания. Аз също съм карал по това шосе.

Тери обаче не слушаше. Тя беше от малкото хора на този свят, които можеха да си позволят да не обръщат внимание на думите му, вместо да се отдават на собствените си мисли. Това може би беше още една причина да се разведе с нея. Той никак не обичаше да не го слушат, докато говори, особено, ако ставаше дума за жена.

— Би могъл да обиколиш страната на мотоциклет и да събереш материал за нова поредица от есета — отговори му Тери, без да обръща внимание на репликата. Гласът й издаваше и вълнение, и най-обикновено забавление. — Ще използваш старите като начало, първа част, да речем, и с новите ще сглобиш съвсем прилична нова книга. „Американската душа, 1966-1996“, есета от Джон Едуард Маринвил изкиска се Тери. — Кой знае? Току-виж Шелби Фут пак надраска някой ред за теб? — Тя млъкна, за да чуе отговора му, но понеже такъв не дойде, на два пъти, най-напред небрежно, после с известна недоверчивост попита дали е още на телефона.

— Да — рече Джони, — на телефона съм. — Стана му приятно, че е седнал на стола, иначе можеше и да залитне. — Слушай, Тери, ще излизам. Имам среща.

— Да не си хванал ново гадже?

— Не, ще си правя педикюр — отвърна й Джони, който бе направил мислена асоциация с името на Фут 2 2 Foot — крак (англ.) — Б.пр. . Подобно име му напомняше последната цифра в шифъра на банков сейф. Щрак, изричаш го и вратата се отваря.

— Нищо — съгласи се с половин уста Джони, който продължаваше да си мисли за Шелби Фут, която веднъж бе нарекла Джон Едуард Маринвил единствения жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек. Тери беше напълно права — от всички похвали, които беше слушал през живота си, с тази се гордееше най-много.

— Точно така, нищо — наблегна тя и се умълча за миг. Джони, добре ли си? Чувам те като от клозетно казанче.

— Нищо ми няма. Поздрави децата от мен.

— Винаги ги поздравявам. Но и те обикновено ми отговарят с думички, от които майка ми навремето се червеше. Както и да е, пак ще ги поздравя, чао.

Той затвори, без дори да погледне телефона. Апаратът се прекатури през бюрото и падна с трясък на пода, но той пак не му обърна внимание. Навремето Джон Стайнбек беше обиколил страната с палатка и куче. А Джони си беше купил Харлей Дейвидсън Софтейл само за да си го държи в някакъв забутан гараж в Кънектикът. И книгата му нямаше да се казва „Американската душа“. Тук Тери бъркаше, и то не само защото преди няколко години Джеф Бриджис бе направил филм с това заглавие. Нямаше да се нарича „Американската душа“, а…

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — промърмори си той под носа.

Беше тъпо заглавие, такова, на което читателят дори би се засмял, все едно става дума за поредната пародия в списание „Мед“…, но пък и не беше с нищо по-лошо от „Смърт по време на втора смяна“ или „Да налееш масло в огъня“. На него му изглеждаше същото… И нещо му подсказваше, че заглавието си го бива, че колкото и невзрачно да изглежда сега, някой ден истинският му смисъл ще бъде разбран.

Джони винаги се осланяше на интуицията си, а тя от години не му бе проговаряла както сега. Можеше да прекоси страната с розово-кремавия си Харлей. Щеше да тръгне от Атлантика, където се намираше Кънектикът, за да пристигне в Калифорния, на Западното крайбрежие. От това щеше да излезе цял сборник есета, заради които критиците щяха да премислят из основи представата си за него; сборник, който дори би могъл да го върне на челното място в класациите, ако… ако…

— Ако бъде написан от сърце — каза той на глас. Сърцето му се беше разтуптяло от вълнение, но за пръв път си даваше сметка, че в това страшно няма. — От сърце, също като „Сини магистрали“. От сърце… е, защо не като Стайнбек.

Седеше на стола в кабинета си, в краката му телефонът злобно писукаше, а Джони Маринвил гледаше в пространството пред себе си и виждаше своето изкупление. Своя път към спасителния изход.

Най-накрая бе вдигнал телефона от земята и с треперещи от нетърпение пръсти бе навъртял номера на агента си.

— Бил — представи се той, — Джони е. Тъкмо си седях и си припомнях няколкото есета, които бях написал като малък, когато ме осени идея. Може да ти изглежда налудничаво, но би ли ме изслушал…