Стивън Кинг - Град Отчаяние

Джони й отговори, че няма ни най-малко намерение да прекара остатъка от живота си из подземията на затънтени църкви, в компанията на заклети пияници, с които да обсъжда колко е чудесно да превъзмогнеш себе си…

— Членовете на подобни дружества са твърде пречупени, за да си дадат сметка как посвещават целия си живот на празни понятия и остарели идеали. Знам какво говоря, бил съм там. Ако на мен не ми вярваш, прочети Джон Чийвър. Той е написал много точни неща по въпроса.

— Джон Чийвър не е издал много нещо през последно време — отвърна му Тери. — Предполагам, сещаш се защо. Не ще и съмнение, Тери знаеше как да го дразни. Беше преди три месеца, когато тя му даде страхотната идея, и то ей така, съвсем непринудено. По средата на безобиден разговор за това, какво правят децата, какви са плановете й и, разбира се, с какво се занимава той. Това, което той беше правил през първите месеци на годината, се изразяваше в двестата страници от започнатия исторически роман за Джей Голд; най-накрая бе успял да оцени що за произведение представлява — пълно копие на Гор Видал — и го бе захвърлил в кошчето. Ако трябва да бъдем съвсем точни, бе изпекъл творбата си. В пристъп на творческо отчаяние, за което се бе зарекъл да не спомене пред никого, той бе наврял дискетите с файловете в микровълновата си печка, където ги остави да преседят десетина минути. Смрадта беше невъобразима, изпечените дискети се бяха превърнали на неопределена лепкава маса, която собственикът им трябваше светкавично да изхвърли от кухнята. В крайна сметка, наложи се да си купи нова печка.

Най-накрая взе, че изпя всичко пред Тери. Беше седнал на бюрото в кабинета си, притискаше слушалката до ухото си и щом свърши с разказа, остана със затворени очи в очакване на присъдата й. Очакваше да го посъветва да забрави за алкохолическите дружества и вместо това да си потърси добър психиатър.

Но тя само подметна, че е щяло да бъде по-добре да сложи дискетите в тенджера и да я остави на котлона. Разбира се, че се шегуваше — и очевидно хуморът й бе насочен донякъде срещу него, — но самият факт как беше възприела случката, как продължаваше да го възприема, му подейства успокоително. Това не беше одобрение, но пък и не беше очаквал такова.

— Разбира се, теб никога не те е бивало в кухнята — допълни тя и невъзмутимият й тон чак го разсмя. — И какво ще правиш сега, Джони? Имаш ли представа?

— Ни най-малка.

— Трябва да изоставиш повествованието. Опитай се да си починеш от романи.

— Не ми се струва мъдро, Тери. Знаеш, че не мога да пиша есеистика.

— Нищо такова не знам — бе му отговорила тя малко рязко, все едно се бе опитал да я изкара глупачка. Напоследък никой не му беше говорил с подобен тон, най-малко издателският му агент. Колкото по-дълбоко в бездната пропадаше Джони, толкова повече Бил Харис му се струваше мазен и раболепен. — През първите две години от брака ни си написал поне дузина есета. И ги издаде, доколкото си спомням. Срещу добри пари. Приеха ги в „Лайф“, в „Харпър’с“, дори няколко излязоха в „Ню Йоркър“. Забравил си ги, нали? Лесно ти е — та нали само аз пазарувам и плащам сметките. Всъщност есетата ми харесваха.

— О, имаш предвид така наречените „Есета за американската душа“. Не съм ги забравил, само ги заключих в съзнанието си. След като изхарчихме и парите на „Гугенхайм“, трябваше да живеем от нещо; всичко беше за пари. Пък и никога не са излизали в сборник.

— Защото не позволи да бъдат публикувани в сборник — натърти тя. — Не се вместваха в представата ти за безсмъртието.

На това Джони отговори с мълчание. Понякога се вбесяваше от паметта й. Тя самата не бе успяла да напише и ред през живота си. В годината на запознанството им съчиненията, които сътворяваше, за да покрие изискванията в колежа, му се бяха сторили потресаващи. През живота си жена му не беше публикувала нищо друго, освен някое случайно писмо до редакцията, но това не й пречеше да помни като слон всичко около съпруга си. Това не можеше да й се отрече.

— Там ли си, Джони?

— Тук съм.

— Винаги усещам, щом ти говоря неща, които не ти се нравят — продължи развеселено тя, — защото само тогава си затваряш устата. Да не би да се замисли нещо?

— Е, все още съм на телефона — рече той вместо отговор и отново се умълча с надеждата, че тя ще смени темата. Тя, разбира се, не го стори.

— От онези есета три или четири ти написа по нечия поръчка… Не си спомням точно на кого…

„Чудо на чудесата — помисли си той. — Тя не си спомня нещо.“