Стивън Кинг - Град Отчаяние

Изтегли мотоциклета си на банкета на шосе номер 50, от страната на платното, устремено на запад, и след като методично натискаше и отпускаше педала на спирачките със схванатия си ляв крак, успя да спре точно преди да напусне и чакъла. Добре, че по пътища като този движение почти нямаше, защото в района на Големите езера човек не можеше току-така да паркира мотоциклета си край пътя, пък дори и да е чукал най-известната американска актриса (въпреки че по времето, когато двамата се ожениха, тя отдавна бе изгубила свежестта си) и да са му споменавали името във връзка с Нобеловата награда за литература. Който и да посмееше да извърши подобна непредпазливост, щеше да види как само след секунди машината му се килва настрани, как стойката й се подвива нещастно под тежестта и я оставя да се сгромоляса върху мантинелата. Вярно, стойката изглеждаше здрава и солидна, но всичко си беше въпрос на настроение — също както и при някои хора, чиито имена той много добре можеше да назове, като се започне с онзи тип, чиято физиономия можеше да гледа единствено в огледало. А да се опиташ да си вдигнеш сам триста и петдесет килограмовия Харлей Дейвидсън, особено когато си на петдесет и шест и никога не си поддържал кой знае каква спортна форма, това той не пожелаваше на никого.

„Хич не ми се и мисли — плашеше се от подобна перспектива той, докато се любуваше на червено-кремавия си Харлей Софтейл, градски мотоциклет, способен да възмути всеки ценител на големите скорости най-вече с тихото пърпорене на двигателя си. Освен от тези нежни шумове, тишината на пустинята се нарушаваше единствено от горещия вятър и проскърцването на песъчинките, напъхали се под коженото му яке. За подобно яке в «Барнис», в Ню Йорк, искаха хиляда и двеста долара. Якето трябваше да бъде фотографирано от някакъв си педераст, работещ за списанието «Интервю», ако такова списание изобщо съществуваше. — Дали да не му вържа тенекия?“

— Дотук добре — рече той на глас. Свали каската си и я остави на седалката на мотора. Бавно прокара ръка по лицето си, горещо като вятъра, но освен това и жестоко изгоряло от слънцето. Имаше чувството, че никога досега не е бил толкова изтощен и изсмукан от живота.

Литературният лъв се запъти със сковани крачки навътре в пустинята. Дългите му сиви коси достигаха до раменете на мотоциклетисткото му яке, трънливата растителност драскаше и шибаше кожените му крачоли (купени също като якето от „Барнис“). Огледа се внимателно, но не видя да се приближава кола нито от едната, нито от другата посока. Далеч надолу по пътя, на километър-два в западна посока, стоеше паркиран камион или може би туристическа каравана, но дори да имаше хора, едва ли можеха без бинокъл да видят какво прави великият човек в пустинята. Пък дори и да го гледаха, какво толкова? Повечето хора правеха като него.

Свали ципа на панталоните — той, Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпър’с“ бяха нарекли „писателят, на когото Норман Мейлър винаги е желал да прилича“, човекът, когото навремето Шелби Фут бе нарекъл (нарекла?) „единственият жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек“, — и извади писалката, с която природата го беше дарила от самото му раждане. Пикочният му мехур беше пред пръсване, но почти минута така и нищо не щеше да се случи; Маринвил си стоеше с оная работа в ръка и чакаше.

Най-накрая урината си проби път и обагри сухите, прашни листа на мескитовата растителност в наситенозелено.

— Слава на Исус, благодарим ти Господи! — изрева от удоволствие той с треперливия си глас, напомнящ на Джими Суогърт. По коктейлите това му носеше голям успех: веднъж Том Уулф така се беше засмял на евангелистките му напеви, че Джони се бе уплашил няма ли да получи пристъп. — Вода насред пустинята, това е то, чудо! Хелоу, Джулия! — Понякога си мислеше, че не неутолимата му жажда за алкохол, наркотици и млади жени, а именно тази последна реплика, която той изричаше вместо „алилуя“, бе истинската причина известната актриса да го блъсне в басейна по време на онази пияна конференция в хотел „Белер“… и после да отнесе изумрудите си другаде.

Въпросният инцидент не можеше да се смята за начало на житейския му залез, по-скоро отбелязваше онази точка, отвъд която залезът нямаше как да не се забележи. Не можеше просто да се оплаче, че е имал лош ден, дори лоша година; той започваше да води лош живот. В рубриката „Съмнителни постижения“ на списание „Ескуайър’с“ бе публикувана негова снимка как с пиянска усмивка на лице, облечен в измокрен бял костюм, се мъчи да излезе от басейна. Нататък започнаха кажи-речи постоянните му изяви по страниците на „Спай“. Според собствените му разбирания „Спай“ беше списанието, където някогашните знаменитости изпяваха лебедовата си песен пред пресата.