Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Точно така, полицай — наблегна техният полицай. Гласът му звучеше, все едно се беше усмихнал.

„А, така ли? — мислеше Ралф. — И как звучат усмивките, ако не е тайна?“

Даваше си сметка, че Ели го наблюдава с напрегнато любопитство, но сега не му беше времето да отвръща на погледа й. Нямаше представа какво можеха да си прочетат един на друг в погледа и не беше сигурен, че иска да узнае. И все пак полицаят се беше усмихнал. По нещо си личеше, че се е усмихнал.

„Защо ще се усмихва? Какво толкова смешно може да има в едно ченге — сериен убиец, който върлува на свобода? Какво смешно може да има в шест спукани гуми, в четирима наблъскани като сардини в нажежена от слънцето полицейска кола нещастници? Какво смешно може да има в липсващите дръжки на вратите? Какво смешно може да има в любимата кукла на дъщеря ми, захвърлена в праха на десет километра оттук? Какво изобщо би могло да бъде смешно в цялата тази история?“

Ралф не знаеше. Но полицаят звучеше все едно се усмихваше, в това беше сигурен.

— Някой от щатската полиция, така ли казахте? — попита Ралф, докато минаваха под светофара.

— Виж, мамо! — възкликна удивена Кирстен, забравила за секунда Мелиса Сърчицето. — Колела! Колела на улицата, обърнати наопаки! Виждаш ли ги? Не е ли смешно?

— Да, скъпа, виждам ги — отвърна Ели. По тона й личеше, че гледката не й се струва ни най-малко смешна.

— Щатски полицай? Не, не съм казвал такова нещо. — Мъжът зад кормилото като че ли продължаваше да се подхилква. — Никаква щатска полиция, обикновено градско ченге.

— Така ли? Че колко души полицаи сте в малко градче като това?

— Ами, имаше още двама — осведоми го полицаят, чиято усмивка вече беше очевидна, — но ги убих.

Обърна глава и ги изгледа през мрежата. Не, не се усмихваше, той се хилеше. Зъбите му бяха толкова големи и така лъщяха на слънцето, че изглеждаха като от метал, не от кост. Ралф можеше да ги преброи до един — така беше засиял от щастие полицаят. Венците над и под тях му приличаха на огромна маса розова гума.

— На запад от Пекос друг закон освен моя не се слуша.

Ралф беше вперил поглед в лицето му. Устата му беше провиснала в недоумение. Полицаят продължаваше да му се хили, без дори да благоволи да се обърне към пътя, без да се интересува къде се намират.

— Семейство Карвър — рече той с най-тържествен тон, продължавайки да се усмихва, — добре дошли в Деспърейшън.

Един час по-късно полицаят връхлетя върху жената с дънките и синята риза, каубойските му ботуши чаткаха по дъсчения под, ръцете му стояха широко разперени, но усмивката вече я нямаше и Ралф усети как чувството за див триумф се залепя за гърлото му, сякаш ей сега ще изскочи навън. Полицаят беше бърз, но жената с дънките бе успяла — по-скоро по случайност, отколкото вследствие някакъв трезво обмислен план от нейна страна — да застане от обратната страна на бюрото, а това щеше да реши всичко. Ралф видя как тя издърпа ударниците на карабината, забравена на бюрото, как вдига оръжието на рамо, как обляга гръб в решетките на голямата килия, как прокарва пръст по двойния спусък.

Полицаят бързаше, но си личеше, че там, закъдето се е разбързал, няма да му е приятно.

„Убийте го, госпожо — повтаряше си Ралф наум. — Не толкова, за да спасите нас, колкото да отмъстите за дъщеря ми. Гръмнете го в проклетата тиква!“

В мига, преди Мери да дръпне спусъците, ченгето падна на колене от другата страна на бюрото и сведе глава, сякаш щеше да се моли. Двойният изстрел отекна като същински взрив в тясното помещение. От двете цеви избълваха пламъци. Ралф чу жена си да пищи — навярно в знак на триумф. Ала победоносният й вик се оказа преждевременен. Кавалерийската шапка на полицая бе отлетяла, но куршумите бяха минали твърде високо. Удариха се в отсрещната стена на помещението и след рикошета изтрополиха по циментовите стълби зад отворената врата, подобно на едри парчета град, удрящи по прозорците. Вдясно от вратата имаше табло за съобщения и Ралф видя големите черни дупки, които куршумите бяха оставили между листовете хартия. Шапката на ченгето бе заприличала на същинска дрипа и само кожената лента я държеше да не се разпадне. Патроните бяха за глигани, не за патици. Ако бяха уцелили полицая в лицето, щяха да пръснат черепа му. Това накара Ралф да се почувства още по-разочарован.

Едрият мъжага се хвърли с цялата си тежест срещу бюрото и го изблъска към килията, която Ралф бе нарекъл местното отрезвително, за да притисне жената плътно до решетките. Столът се оказа заклещен под плота и злощастно скърцаше, докато колелцата му го влачеха право напред. Жената понечи да се защити с пушката, преди столът да я удари, но полицаят я беше изпреварил. Облегалката на стола се заби със страхотна сила в хълбоците и корема й и я изтласка плътно до решетките. Последва вик: и от изненада, и от болка.