Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Ели, заключи задните врати — каза Ралф и веднага натисна ключа до себе си. Дейвид, който не го изпускаше от поглед, повтори същото, без дори да чака нареждане.

— Какво? — попита Ели, която все още не разбираше. Какво става?

— Не знам, но зад нас стои някакъв полицай и като го гледам, хич не е спокоен. „Застанал е точно на мястото, където спуках гума — мислеше Ралф и сам се поправи: — Където спукахме гуми.“

Полицаят се наведе и вдигна някакъв предмет от асфалта. Беше метална мрежа, по която проблясваха малки слънчеви зайчета, напомнящи за бална рокля на пайети. Без да оставя пистолета, полицаят нарами мрежата и я откара до колата си. Изглеждаше така, сякаш очаква нечие нападение. Опитваше се да гледа във всички посоки едновременно.

Ели заключи задната врата на караваната, сетне страничната и се надвеси над мъжа си.

— Мога ли да знам какво става?

— Казвам ти, нямам представа. Но положението не ми изглежда никак приятно. — И при тези си думи Ралф посочи огледалото от другата страна на прозореца си.

Ели се приведе, опря две ръце на коленете си и внимателно се вгледа в това, което Ралф й показваше. Тъкмо в този момент полицаят захвърляше бляскавата мрежа на задната седалка на колата си, сетне, хващайки пистолета едновременно с две ръце, се примъкна до шофьорската врата. По-късно Ралф щеше да си спомня колко добре бе изигран този късометражен ням филм.

Кирсти се появи иззад майка си и започна да побутва изпъчения й задник с главата на куклата си.

— Дупа, дупа, дупа — тананикаше си тя, — обичаме голямата дупа на мама.

— Престани, Кирсти!

В други случаи Кирсти не разбираше отведнъж и трябваше да й се повтори два или три пъти, за да престане. Нещо в гласа на майка й обаче я накара да спре веднага. Погледна към брат си, който, подобно на родителите си, напрегнато се взираше в огледалото откъм собствената си страна. Приближи се до него и понечи да се настани в скута му. Внимателно, но без всякакво колебание, Дейвид я върна обратно на крака.

— Не сега, Пай.

— Но какво има? На какво си играем?

— На нищо не си играем — отговори й Дейвид, без да сваля очи от огледалото.

Ченгето се прибра в колата си и продължи по шосето в тяхната посока. Спря до караваната и отново излезе. Продължаваше да държи пистолета в ръка, само че този път го беше провесил с дулото надолу до десния си крак. Отново се огледа наляво и надясно, сетне притича до прозореца на Ралф. В една каравана шофьорът седи доста по-високо от водачите на леки автомобили, но полицаят беше толкова висок — метър и деветдесет и пет най-малко, — че и така можеше да гледа седналия зад волана Ралф отвисоко.

Ченгето направи въртелив жест със свободната си ръка. Ралф свали стъклото на прозореца си наполовина.

— Какво има, господин полицай?

— Колко души сте? — попита полицаят.

— Какво им…

— Господине, колко души сте в караваната?

— Четирима — отговори Ралф, който най-сетне започна да се плаши. — Жена ми, двете ми деца и аз. Спукахме две гуми…

— Не, господине, спукали сте всички гуми. Току-що минахте по парче пътен килим.

— Не разб…

— Така викаме на мрежите с гвоздеи — осведоми го полицаят. — Използваме ги отвреме навреме, за да спираме нарушители. Така си спестяваме гонитбата по шосето.

— И за какво е оставено подобно нещо на пътя? — искаше да знае възмутената Ели.

Вместо да й отговори, полицаят заобяснява:

— Ще отворя задната врата на колата си, онази, която е от страната на караваната ви. Щом ме видите, че съм я отворил, искам възможно най-бързо да излезете от колата си и да се приберете в моята.

Изви врат, за да погледне във вътрешността на караваната, и забеляза Кирстен — тя се беше хванала за крака на майка си и предпазливо надничаше иззад гърба й.

— Здрасти, малката — усмихна й се ченгето.

Кирсти му върна усмивката.

За секунда полицаят спря погледа си на Дейвид. Кимна му и Дейвид също така му кимна в отговор, без да изразява нищо с жеста си.

— Има ли някого наоколо, господине? — попита момчето.

— Един зъл тип — отговори полицаят. — Засега това ти е достатъчно, синко. Много зъл тип. Так!

— Господин полицай… — понечи да каже нещо Ралф.

— Господине, знам, че ви дължа уважение, но в момента се чувствам точно като мишена на стрелбището. Наоколо скита изключително опасен човек, добър стрелец, а „килимът“, на който се натъкнахте, подсказва, че е някъде наблизо. Нека отложим обясненията за по-късно, става ли? Сега трябва да се измъкнем на по-безопасно място.