Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Так?“ — чудеше се Ралф. Това името на злия тип ли беше?

— Да, но…

— Вие най-напред, господине. Вземете момиченцето със себе си. После момчето, най-накрая съпругата ви. Ще ви е тесничко, но мога да ви кача всички в колата.

Ралф откопча колана си и се изправи.

— Къде ще ни отведете? — попита той.

— В Деспърейшън, миньорско градче на десетина-дванайсет километра оттук.

Ралф кимна, вдигна стъклото на прозореца и пое Кирсти в ръцете си. Тя го изгледа с неразбиращи очи, от които всеки момент можеха да потекат сълзи.

— Татко, това Торбалан ли е? — попита тя. Торбалан беше някакво тайнствено чудовище, което се беше вмъкнало в мислите й един ден в училище. Ралф нямаше представа кой точно от съучениците беше говорил на седемгодишната му дъщеричка за злокобния обитател на килери и долапи, но си казваше, че ако онзи (защото беше повече от сигурен, че е било момче; открай време споделяше убеждението, че грижата по сътворяване на страховити измислици из американските училища е връчена изключително на момчетата) му попадне в ръцете, с удоволствие би извил врата му. Цели два месеца бяха нужни на семейството му да убеди Кирсти, че Торбалан не живее в дома им. Ето ти сега ново изживяване…

— Не, не е Торбалан — успокои я Ралф. — Навярно някой пощенски служител е имал тежък ден в службата.

— Татко, ти работиш в пощата — напомни дъщеря му — докато той я носеше към страничната врата на караваната.

— Именно — продължаваше разговора той. Ели беше избутала Дейвид пред себе си и в жест на закрила бе положила ръце върху раменете му. — Пошегувах се.

— Както когато чукаш по масата, все едно има някой зад вратата?

— Точно така.

Погледна през прозореца, полицаят вече беше отворил задната врата на автомобила си. Установи, че когато сам бутне вратата на караваната, двете заедно ще се превърнат в своего рода щит, който би ги закрилял от невидимия стрелец. Това го поуспокои.

„Да, ама ако онази пустинна мишка ни дебне откъм гърба. Боже Всемогъщи, защо не отидохме в Атлантик Сити?“

— Татко? — обади се гласът на Дейвид. Синът му беше интелигентно момче, макар и малко странно. Миналата есен, след онова, което се случи на приятеля му Брайън, бе тръгнал да ходи на църква. Не на неделно училище, не и на младежките събирания в четвъртък вечер, просто посещаваше църквата. А всяка неделя следобед в дома на енорийския свещеник, където разговаряше с новия си приятел, Попа. Когото, между другото, дебнеше бавна смърт, ако освен обмяна на идеи посмееше да свърши и нещо друго. Според Дейвид двамата само си приказвали, пък и откакто се случи онова нещо с Брайън, Ралф беше на мнение, че момчето има нужда да разговаря с някого. Искаше му се само Дейвид да се беше научил да пита майка си и баща си, вместо да се забърква в живота на чужд човек, който може и да има жена, ама знае ли се…

— Татко? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — Нямаше ни най-малка представа дали и кое би могло да е наред, но на децата така се отговаря, нали? „Да, всичко е наред, няма нищо страшно.“ Представи си как двамата с Дейвид пътуват със самолет и двигателите изведнъж отказват. През целия път, докато самолетът лети към земята, той щеше да прегръща сина си и да го уверява, че всичко е наред.

Отвори вратата, която се удари в тази на полицейската кола.

— Хайде, бързо, по-експедитивно! — оглеждаше се нервно полицаят.

Ралф слезе набързо по стъпалата, прегърнал Кирсти с лявата си ръка. Щом се озова на шосето, дъщеря му изведнъж изпусна куклата си.

— Мелиса! — извика тя. — Изпуснах Мелиса Сърчицето, вдигни я, татко!

— Не, влизайте в колата, влизайте в колата! — нареди полицаят. Аз ще прибера куклата!

Ралф се пъхна в купето, закри с дясната си ръка главицата на Кирсти и й помогна да се прибере на сигурно. Веднага след него влетя Дейвид, най-накрая — Ели. Задната седалка на колата беше цялата затрупана с хартии, а тази на шофьора се беше издула от тежестта на полицая. Щом Ели прибра и десния си крак вътре, полицаят тръшна вратата зад нея и тичешком заобиколи автомобила.

— Лиса! — изкрещя Кирсти в същинска агония. — Той забрави Лиса!

Ели посегна към дръжката на вратата. Просто щеше да се наведе, за да прибере куклата от земята — колкото и добър стрелец да е този психар, едва ли би я уцелил за секундата, в която ще се покаже вън от колата. Спогледа се с Ралф:

— Къде са дръжките? — попита тя.

Шофьорската врата се отвори и подобно на същинска бомба полицаят се друсна на седалката. Облегалката му се изпъна за сметка на Ралфовите колене, Ралф изтръпна от болка и поне въздъхна с облекчение, задето Кирсти беше седнала в скута му и имаше къде да си протегне крачетата. Но дъщеря му си имаше други грижи. Беше се извърнала цялата към майка си, търсейки помощ.