Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Не мисли за това, не мисли за това, да не си посмял да мислиш за това!“

Но трябваше точно за това да мисли. Как се беше приземила… как се беше проснала на земята с глава, извърната на една страна…

Едва сега забеляза, че прясна кръв капе по лявата му ръка. Изглежда, нещо се беше случило с тази половина от главата му. Какво точно? Дали ченгето го беше ударило и него, може би с дръжката на огромния револвер, който носеше? Най-вероятно, но случката му се губеше. Спомняше си гротескното кълбо, което беше изпълнила дъщеря му, спомняше си как се беше свлякла по последните няколко стъпала, как бе застинала на едно място с глава, изметната встрани, и това беше всичко. Господи, не беше ли напълно достатъчно?

— Ралф? — Ели отново го хвана с две ръце, докато дишаше тежко в гърба му. — Ралф, стани! Моля те, стани!

— Татко! Татко, хайде! — Това беше гласът на Дейвид, застанал малко по-далеч. — Добре ли е, мамо? Пак му тече кръв, нали?

— Не… не, той…

— Как да не му тече, като оттук я виждам. Татко, добре ли си?

— Да — отговори той. Опря се на едно коляно, хвана се за койката и с известно клатушкане се надигна. Лявото му око беше затворено от дебел пласт съсирена кръв. Клепачите му все едно бяха замазани с гипс. С външната страна на ръката си Ралф избърса, каквото можа — колкото нова болка да го накара да изтръпне. Плътта над окото приличаше на същинска кайма, готова за продан в месарницата. Опита се да се обърне на другата страна, по посока гласа на сина си и отново се залюля. Все едно се намираха на кораб. Не можеше да запази равновесие и дори когато застана неподвижно, главата му сякаш продължаваше да се върти нанякъде, напред-назад, наляво-надясно, не беше ясно накъде. Ели го подхвана, подпря го от една страна и му помогна да направи крачка напред.

— Мъртва е, нали? — попита Ралф. От съсирената кръв в устата почти беше изгубил и гласа си. Не искаше да вярва на пресипналия си глас, но предполагаше, че с времето ще свикне. Това беше най-лошото. С времето щеше да свикне. — Кирстен е мъртва.

— Мисля, че да — на свой ред изхълца Ели. — Хвани се за решетките, Ралф, можеш ли? Иначе ще събориш и мен.

Намираха се в арестантска килия. Пред тях, на повече от една ръка разстояние се намираше желязната врата. Решетките бяха боядисани в бяло, тук-таме боята се беше сгърчила и напукала. Ралф буквално се гмурна крачка напред и с две ръце се хвана за железата. От другата страна, насред тясно помещение, стоеше някакво бюро — оскъден декор, който постановчикът на модерна минималистична пиеса, е позволил да бъде изваден на сцената. На бюрото бяха оставени книжа, карабина двуцевка и няколко големи патрона, боядисани в зелено. До бюрото стърчеше и старомоден дървен стол на колелца с избеляла синя възглавница на седалището. На тавана зад метална мрежа беше окачена електрическа крушка. Умрелите мухи, полепнали по стъклото, й хвърляха огромни, нереалистични сенки.

От трите си страни помещението беше заобиколено със затворнически килии. Онази в средата, ползвана навярно вместо отрезвително, беше просторна и за момента — празна. Ралф и Ели Карвър бяха затворени в една от по-малките. Вдясно от тях се намираше друга, също толкова голяма и също незаета. Срещу килията им се намираха другите две малки килии. В едната бяха Дейвид — техният единадесетгодишен син — и някакъв белокос мъж. Ралф не можеше да види добре непознатия, защото онзи беше седнал на кушетката и беше скрил глава между ръцете си. Когато жената отдолу изпищя отново, Дейвид обърна поглед по посока на отворената врата и стълбите,

(Кирстен, Кирстен пада, вратът й изпуква като счупен клон)

водещи до нивото на улицата. Белокосият обаче дори не помръдна.

Ели застана до него и го прегърна през кръста. Ралф се реши да пусне с едната си ръка решетките, така че да може да хване нейната.

По стълбите се чуваха приглушени шумове, като от блъскане и тътрене. Някой трябваше да се присъедини към тях, но явно си беше казал, че няма лесно да се даде.

— Трябва да му помогнем! — крещеше жената. — Трябва да помогнем на Питър! Тряб…

Щом като я захвърлиха насред помещението, гласът й най-после секна. С почти неземна грация на балерина непознатата се отлепи от земята, заприличалите й на цвички бели гуменки се изпънаха като в шпиц, ръцете й се разпериха, косата й се развя над раменете и накрая тя се блъсна с все сила в бюрото. Жената, облечена в най-обикновени дънки и избеляла синя риза, измести с бедрата си бюрото на няколко сантиметра и в същия миг Дейвид, кацнал като птица на решетките на килията си, закрещя. Подскачаше нагоре-надолу и надаваше такива диви и смразяващи кръвта писъци, на каквито Ралф никога не беше и предполагал, че е способен.