Стивън Кинг - Град Отчаяние

Ако не друго, то поне този следобед, в който, обърнат на север, той блажено опикаваше пустинята, подобни мисли не му се струваха толкова неприятни, колкото друг път. В Ню Йорк те бяха винаги болезнени; самият град беше причина за това. Пустинята имаше това достойнство, че насред простора й „неопетнената репутация“ на Шекспир изглеждаше не само крехка, но направо лишена от всякакъв смисъл. Когато си се превърнал в Елвис Пресли на литературата — застарял, натежал, но все тъй упорит да стоиш на празненството, нищо че отдавна е трябвало да те отведат у дома, — подобни мисли можеха само да те утешат.

Той се разкрачи още повече, присви леко кръст и остави пениса си, за да си потърка гърба. Някой му беше казал, че така изпразваш повече от съдържанието на мехура си и доколкото можеше да съди от собствения си опит, този някой беше прав. И все пак усещаше, че преди да стигне Остин — следващата жалка дупка по пътя до Калифорния, ще му се наложи поне още веднъж да повтори операцията. Простатата му, изглежда, не беше вече онова, което беше навремето. Колкото пъти се замислеше за нея (а напоследък това се случваше често), той си я представяше като безформена, издута и надупчена на сто места маса, напомняща на огромен човешки мозък, станал жертва на радиация, във всеки случай достоен да намери място сред декорите на стар филм на ужасите. Знаеше, че трябва да отиде на преглед, и то не само заради нея, а заради всичките си вътрешности без изключение. Разбира се, че беше редно да отиде на лекар, и все пак още не бе започнал да пикае кръв, та да се разтревожи толкова много. Освен това…

Е, добре, няма защо да го крие. Страхуваше се. Проблемите около него, като че ли бяха много по-сериозни от накърняването на писателската му репутация, която през последните години не бе престанала сякаш да се разнищва между пръстите му. Спря хапчетата, спря алкохола, но и това не оправи нещата напълно. В известен смисъл въздържателството дори влошаваше положението. Джони скоро се увери, че трезвата глава те кара по-често да си спомняш всички онези неща, от които се страхуваш. Страхуваше се, че натисне ли с пръст корема на литературния лъв, освен големите размери на простатната му жлеза чичо доктор може да открие още доста проблеми; страхуваше се, че чичо доктор може да установи, че се е превърнала на огромна черна тиква, проядена от рак като… тази на Франк Запа например. И дори туморът да не го дебнеше там, кой знае къде другаде можеше да се е скрил.

В дробовете, защо не? В продължение на двайсет години беше изпушвал по два пакета „Кемъл“ на ден, следващите десет години бе минал на „Кемъл лайтс“, за да унищожава по три пакета на ден, все едно слабите цигари можеха да оправят нещо в организма му: може би щяха да залъжат бронхите му, да излъскат трахеята, да възстановят бедните му алвеоли. Няма такова нещо. През последните десет години той твърдо бе отказал цигарите. Но всеки ден, поне до обяд, гърдите му продължаваха да свирят, все едно се бе надбягвал на стадиона, а често му се случваше да се събуди от кашлица посред нощ.

Или стомахът! Да, защо не там? Какъвто е мекичък, розовичък, доверчив — идеално място за загнездване на чужди тела. В семейството бяха заклети любители на месото, за тях под „леко-препечено“ се разбираше, че готвачът е дъхнал на пържолата, и общо взето, добре приготвената храна беше непозната. За сметка на това Джони обичаше да се тъпче с люти сосове и да ръси огромни количества пипер из чинията си. Не признаваше нито плодове, нито зеленчуци, освен, ако не бяха вкиснали; цял живот се беше хранил по този начин, продължаваше да се храни така и вероятно и занапред щеше да я кара в същия дух, докато най-накрая не се тръшнеше на някое болнично легло, където да почнат да му поднасят здравословна храна през пластмасови тръбички.

Или мозъкът? Не беше изключено. Я тумор, я (тази мисъл му се струваше особено обнадеждаваща) неочаквано ранни признаци на Алцхаймер.

Рак на панкреаса? Това поне нямаше да отнеме време. Експресно обслужване, никакво чакане. А защо не инфаркт? Цироза? Мозъчен удар? Всичко му се струваше толкова реално! Дори логично! В много интервюта беше казвал, че се чувства „оскърбен“ от смъртта, но това си беше само един от големите балони, които имаше навик да раздува из пресата. Истината бе, че той се чувстваше ужасен от смъртта и след като цял живот не бе дал мира на въображението си, можеше да си я представи как се задава зад поне стотина различни лица… И късно през нощта, когато не можеше да заспи, той виждаше ясно пред себе си как смъртта се задава под тези сто лица едновременно. Това, че отказваше да навести лекаря, да се подложи на прегледи, да позволи на специалист да се вмъкне под кожата му, нямаше да спре никоя от вероятните болести да го споходи или да продължи все така спокойно да го яде — при условие че вече се е заселила в тялото му, — но ако и занапред спазваше дистанция от докторите и техните дяволски инструменти, поне нямаше да му се налага да знае. Стига да не ти хрумне да светнеш лампата, какво ти пука дали под леглото или в ъгъла на стаята те дебне чудовище? А това, което докторите по света упорито отказваха да научат, бе, че за хора като Джони Маринвил, да се страхуваш от нещо е по-лесно, отколкото да си сигурен, че то е действителност. Особено, когато си готов да посрещнеш всяка съществуваща на планетата болест.