Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Ами, да… Аз съм Джони Маринвил — отвърна му писателят с онзи тон на престорена скромност, който запазваше за подобни случаи (всъщност само за подобни случаи). — Да си призная, досега не ми се беше случвало да ме разпознаят, докато пикая край пътя.

— О, зарежете това — рече пренебрежително полицаят и го хвана за ръката. Преди полицаят да стисне пръстите му в мечешката си лапа, Джони забеляза, че и дланта му е изцапана с полузасъхнала кръв; и линията на живота, и линията на любовта ясно се очертаваха в червено. Внимаваше да не би от изненада усмивката му да изчезне. Все тъй приветливо се здрависа с полицая, но усещаше как устните му натежават от напрежение. „Сега станах и аз в кръв — казваше си наум, — а оттук до Остин няма къде да се измия.“

— Човече — говореше полицаят, — вие сте един от любимите ми автори! Искам да кажа, тц-тц, „Песента на чука“… Знам, че критиката я оплю, но какво им разбират главите на тях?

— Нищо — съгласи се Джони. Искаше му се полицаят да пусне ръката му, но онзи явно беше от хората, които използваха ръкостискането не само вместо поздрав, но също като израз на отношение и средство за убеждение. Джони нямаше как да не усети силата му; ако полицаят продължаваше в същия дух, любимият му писател щеше да печата следващата си книга с лявата си ръка, поне през първите един-два месеца.

— Ама абсолютно нищо! „Песента на чука“ е най-добрата книга за Виетнам, която съм чел. Тия, Тим О’Брайън, Робърт Стоун, хич да не си вирят носовете…

— О, благодаря, много благодаря!

Най-накрая полицаят отпусна длан и Джони изтегли пръстите си измежду неговите. Искаше му се да погледне ръката си, да види много ли се е изцапал, но нямаше да е тактично. Полицаят натъпка ненужно извадения си тефтер в задния джоб на панталоните, но така и не изпускаше от поглед своя идол. В ококорените му очи имаше нещо смущаващо. Сякаш се страхуваше да не би, ако премигне, Джони да се разтопи във въздуха и да изчезне.

— Какво правите насам, господин Маринвил? Доколкото знам, живеете в източните щати!

— Да, така е, но…

— Пък и това не ми изглежда подходящо средство за транспорт за… за… е, защо да не го кажа направо, за хора национална гордост. Давате ли си сметка за броя на пътните произшествия с мотоциклети? Смятано спрямо броя на мотоциклетистите цифрата е повече от тревожна. Можете да ми вярвате, защото съм вълк и получавам всеки месец данни от Националния съвет по безопасност. На всеки четиристотин и шейсет мотоциклетисти дневно катастрофира по един. Знам, че така поднесена информацията не звучи страшно, но сред водачите на леки автомобили съотношението е едно на двайсет и седем хиляди. Разликата е повече от очебийна. Човек трябва да се замисля над подобни цифри, не мислите ли?

— Да. — „Като става въпрос за размисъл, този тук не се ли нарече току-що вълк? Или ми се е сторило.“ — Тези статистики са доста… доста… — „Доста какво? Хайде, Маринвил, измисли нещо. Щом като можеш да изкараш цял час с някоя кобра от феминистките списания, без да ти се допие, значи можеш да разговаряш и с типове като този.“ — Доста са впечатляващи.

— Тогава какво правите по тези места? И защо сте с такова опасно средство за транспорт?

— Събирам материал за книга. — Джони се улови как погледът му се е свлякъл отново на кървавите петна по ръкава на ризата, но с усилие вдигна очи и се взря в загорялото лице на полицая. Чудеше се що за птица е началникът на подобен здравеняк. Макар кожата му да издаваше, че слънчевият климат не му понася добре, полицаят изглеждаше способен да яде пирони и да плюе бодлива тел.

— Нов роман ще пишете? — Полицаят видимо се развълнува. Джони огледа ризата му с надеждата да открие значка с името му, но такава нямаше.

— Дали ще е роман, не знам, но нова книга ще има. Мога ли да ви питам нещо, старши?

— О, да, разбира се, макар на мен ми идва да ви питам вас хиляди неща. Не хиляди, ами милион. Никога не съм си представял…, че насред самата пустиня ще срещна… да му се не знае!

Джони се усмихна. Не се траеше от горещина, а му се искаше да стигне навреме за срещата си със Стив — между другото изоставеният камион в огледалото на мотоциклета му го дразнеше, някак разваляше приповдигнатото настроение от подобна неочаквана среща, — но беше трудно да не откликне на ентусиазма на човека, още повече че него го интересуваха неща, към които и самият Джони се отнасяше с уважение, интерес и дори страхопочитание.

— След като очевидно познавате творчеството ми, какво ще кажете за сборник есета за живота в съвременна Америка?