Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Първо погледнете за паяци — заръча Синтия. Правеше се уж че води нормален разговор с приятели, но гласът й я издаваше. — Паяци и змии както в оная стара песен. Господи, не мога да ги понасям.

Стив влезе в склада за експлозивите и освети най-напред пода, след това стените и накрая тавана.

— Не виждам паяци — успокои я той. — Нито змии.

— Дейвид, застани пред вратата — помоли го Джони. — Ако видиш или чуеш нещо…

— Ще извикам — обеща Дейвид. — Няма страшно.

Стив забеляза някаква табела, напомняща на надпис в ресторант: „АКО ОБИЧАТЕ, ИЗЧАКАЙТЕ СЕРВИТЬОРКАТА ДА ВИ НАСТАНИ“. Само дето тук беше написано с големи червени букви:

„ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

ВЗРИВНИТЕ ВЕЩЕСТВА ДА СЕ ДЪРЖАТ ОТДЕЛНО ОТ ДЕТОНАТОРИТЕ!

ФЕДЕРАЛНА РАЗПОРЕДБА!

ВСЯКО НЕБРЕЖНО БОРАВЕНЕ С ЕКСПЛОЗИВИ

ЩЕ СЕ НАКАЗВА!“

На стената в дъното бяха забити дебели железни шипове. По тях висяха метални жици и дебели кабели. За детонаторите, предположи Стив. Покрай лявата и дясната стена стояха два дървени сандъка. На единия пишеше: „ДИНАМИТ“, „ДЕТОНАТОРИ“ и „РАБОТИ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ“. Върху другия се мъдреше по-лаконичен надпис на оранжев фон: „ВЗРИВ“. Беше заключен с катинар.

— Тук държат сигурно АНБ-то — посочи Джони заключения сандък.

— Откъде знаеш такива подробности? — учуди се Мери.

— Отнякъде съм ги подочул — отвърна й разсеяно той.

— Е, ако си мислиш, че ще гръмна и този катинар, не си прав — обади се Ралф. — Имате ли идея как да го отключим?

— По принцип да, но в момента свършихме идеите — отговори му Джони, все едно въпросът не беше негова грижа.

Стив направи крачка към сандъка с динамита.

— Там няма нищо — предупреди го Джони, без да мърда от мястото си.

Колкото до динамита, беше прав, но сандъкът не беше празен. Някой беше натъпкал вътре трупа на мъж. Бяха го застреляли в главата. Над изцъклените му очи, които сега наблюдаваха шофьора, беше прилепнал кичур коса с неопределен цвят.

Стив си пое дълбоко въздух, за да не усеща миризмата надвеси се над убития и се опита да откачи връзката ключове, която висеше на колана му.

— Какво има? — попита Синтия и направи крачка към него. В същия миг някаква хлебарка изпълзя от отворената уста на мъртвеца и запъпли по брадичката му. Стив усети тихо шумолене под тялото. Може би други хлебарки. А може би някоя от любимите змии на Синтия.

— Нищо — спря я той. — Стой по-далеч.

Ключодържателят се опъваше. След няколко неуспешни опити да извие желязната закопчалка, защипана за гайката на колана, Стив откъсна самата гайка. Затвори сандъка и отиде до отсрещния. Джони стоеше неподвижен на три крачки от вътрешната страна на вратата и замислено гледаше мотоциклетистката каска.

— Бедни ми Йорик. Аз го познавах…

— Джони? Добре ли си?

— Добре съм — усмихна се той лъчезарно, на Стив… И все пак изглеждаше разтревожен.

Стив подаде ключовете на Ралф:

— Все някой ще пасне, не мислиш ли?

При третия опит Ралф улучи подходящия ключ и отмести капака на сандъка с надпис „ВЗРИВ“. Секунда по-късно и петимата любопитно огледаха съдържанието му. Вътре имаше три отделения, като двете странични бяха празни. Това в средата беше наполовина натъпкано с дълги торби от зебло. Тук-там между торбите се виждаха парченца от бялото вещество: на Стив му приличаха на птичи изпражнения. Стив вдигна една от торбите, която приличаше на парче лебервурст, и тежеше около пет килограма. Върху нея бяха изписани буквите „АНБ“. Под тях беше допълнено с червено: „ВНИМАНИЕ: ЛЕСНО ЗАПАЛИМО, ЕКСПЛОЗИВ“.

— Това добре — заключи Стив, — но как ще ги взривим без детонатор? Прав си, шефе, нито динамит е останал, нито шашки. Само някакъв тип с прическа трийсети калибър. Началникът на бригадата, предполагам.

Джони погледна първо Стив, сетне и останалите:

— Отидете при Дейвид. Искам да поговоря със Стив насаме.

— Защо? — попита Синтия.

— Защото имам да му казвам нещо — отговори й Джони с неподозирана любезност. — Нещо, което все съм отлагал. Искам да му се извиня. По принцип не обичам да се извинявам, ако всички ме слушате, съвсем няма да мога.

— Не мисля, че сега му е времето… — опита се да възрази Мери.

Шефът отдавна му правеше знаци с поглед — знаци, че няма време за губене, затова Стив се намеси:

— Всичко е наред, няма да се бавим.

— И не си отивайте с празни ръце — напомни им Джони. — Нека всеки вземе по една торба, днес е Денят на независимостта.

— Докато не намерим с какво да ги взривим, ще си останем в Нощта на робството — отвърна Ралф.