Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Дейвид живее с мисълта, че Господ иска смъртта му, за да затвори Так обратно в дупката му. Представя си как ще бъде принесен в жертва. Но не е познал. — Джони подчертано натърти на последната дума и Стив с изненада видя сълзи в очите му. — Няма да му е толкова лесно, колкото си мисли.

— Какво…

Джони се вкопчи в рамото му:

— Мълчи, Стив. Мълчи и не забравяй да го хванеш, преди да е станало късно. Всичко зависи от теб. Да излизаме. — Наведе се над сандъка, грабна една от торбите и я подаде на шофьора. След което взе друга.

— Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — попита Стив. — Замислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш. Какво има да се случва още? Може би Господ ще прати мълния от небето?

— Така си представя нещата хлапакът — отговори Джони. — И след онази история със сардините и бисквитите не се учудвам. Но не мисля, че ще се наложи да прибегнем до такива крайни средства… Да побързаме, времето лети.

Излязоха насред вече отиващата си нощ и се присъединиха към останалите.

Щом стигнаха до подножието на склона, на двайсет метра от назъбения отвор на китайската мина, Джони даде знак да спрат и нареди останалите да завържат торбите по две една за друга. Преметна един „комплект“ през врата си, същото стори и Стив, а когато Дейвид взе торбите от баща си и на свой ред ги овеси през врата си, Джони изобщо не възрази. Ралф потърси очите на Маринвил, който на свой ред погледна към момчето. То вече се катереше по склона. Джони се обърна към баща му и вдигна пръст пред устата си. Тихо, татенце.

Ралф го изгледа с неразбиране, но нищо не каза.

— Всички ли сме готови? — попита писателят групата.

— Сега какво ще се случи? — попита Мери. — Така де, какъв ни е планът?

— Ще вършим, каквото ни заповяда Господ — отговори Дейвид. — Това е планът. Да тръгваме!

Най-отпред вървеше Дейвид, който се движеше на зигзаг, да не би да залитне от тежестта. Джони усещаше как при всяка стъпка земята се рони под краката му. Пулсът му се ускори, болките в носа отново станаха нетърпими. През последните месеци беше щадил здравето си, но колкото кокошки беше изял през последните месеци (плюс печените гъски и пъдпъдъците с плънка от черен хайвер), започваха да му тежат.

И все пак се чувстваше във форма. Всичко му изглеждаше от просто по-просто. Животът беше прекрасен.

Дейвид водеше групата, след него вървеше баща му.

Стив и Синтия ги следваха. Джони и Мери Джаксън се движеха най-отзад.

— Защо мъкнеш каската със себе си? — попита Мери.

Джони се усмихна. Тази жена с нещо му напомняше Тери — Тери, каквато я знаеше от щастливите години. С театрален жест вдигна каската пред себе си, все едно беше кукла.

— Не питай за кого бие камбаната. Защото бие за теб, славно девойче.

Мери тихо се засмя:

— Ти си полудял.

Ако до входа на галерията оставаха не двайсет, а трийсет метра, Джони не би имал сили да ги измине. Сърцето му биеше толкова бързо, че докато Дейвид спре на ръба, все едно барабанист свиреше туш. А и краката му бяха омекнали под товара.

„Не му е сега времето да се огъваш — каза си той. — Точно преди финалния спринт.“

Наложи си да върви по-бързо, уплашен да не би Дейвид да изпревари всички и да хукне към дъното на тунела. Тази възможност не беше за изключване. Стив си беше казал, че шефът му има ясна представа за нещата, но в действителност Джони знаеше твърде малко. Бяха му позволили да хвърли един поглед на следващата страница от сценария, но нямаше време да я прочете.

Дейвид обаче изчака и останалите скоро застанаха до него пред входа на шахтата. Отвътре се носеше дъх на влага. Джони дочуваше тихо шумолене като от въздушно течение — звук, който свързваше с асансьорните шахти на небостъргачите.

— Трябва да се помолим — подкани ги с известно неудобство Дейвид и разпери ръце.

Баща му го хвана за едната, Стив остави пушката на земята и пое другата. Мери се хвана за Ралф, Синтия — за Стив. Джони застана между двете жени, положи каската между краката си и завърши кръга.

Шестимата стояха неподвижни в мрака, дробовете им се пълнеха с влажния дъх на земните недра; вслушваха се в тихото жужене, възрастните се взираха в Дейвид Карвър, който ги беше довел тук.

— Кой ще започне? — попита ги малчуганът.

— Отче наш — започна Джони уверено, все едно нямаше ден, в който да не си е повтарял молитвата, — Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…

Един по един се присъединиха и останалите: най-напред Синтия, дъщерята на проповедника, най-накрая Мери.