Стивън Кинг - Град Отчаяние

— ГОСПОДИ, НЕ! — викаше Дейвид. — О, БОЖЕ, НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА НАРАНЯВА ПОВЕЧЕ БАЩА ММ!

„Попаднали сме в самия ад“ — помисли хладнокръвно Джони, пристъпи напред и коленичи. Докопа единия крак на орела — онзи, който се беше впил във врата на Ралф. Изви го, колкото сила имаше и чу как хрущялите изпращяха. Стив отново замахна с пушката и удари главата на орела в стената.

Едното крило почти закачи главата на Джони. Като че ли се повтаряше случаят с лешояда от паркинга. „Добре дошъл в бъдещето“ — каза си той и сграбчи крилото на птицата. Орелът връхлетя върху него, надавайки пронизителен крясък, повличайки Ралф със себе си. Карвър или беше изгубил съзнание, или беше вече мъртъв. Джони се надяваше да е второто.

Дейвид бавно се изправи на крака. Погледът му беше замаян, дрехите му — оплискани с кръвта на баща му. Очевидно се готвеше да грабне фенера и да побегне към сърцето на мрака.

— Стив! — извика Джони и сграбчи орела, който се мяташе като риба на сухо. — Стив, довърши го!

Стив отново замахна с пушката. В същия миг дотича Мери, вкопчи се в шията на птицата и я изви. Костите изпращяха изпод гъстата перушина и ноктите изпуснаха от хватката си Ралф, който се свлече на земята.

Дейвид се обърна и видя неподвижното тяло на баща си. Погледът му се избистри. Момчето дори кимна, все едно искаше да каже: „Точно каквото очаквах“, след което се наведе да вдигне фенера. Едва когато Джони го прегърна през кръста, привидното му спокойствие се изпари и хлапакът започна да се бори, като крещеше:

— Остави ме! Това е моя работа! САМО МОЯ!

— Не, Дейвид — говореше му Джони, все едно неговият собствен живот беше в опасност. — Не е твоя работа.

Стисна го още по-силно, докато момчето бясно го риташе в глезените. С ловкост, на която би завидял всеки джебчия, Джони бръкна в джоба и извади това, което му бяха поръчали да вземе… Оставяйки нещо в замяна.

— Не може да ми ги отнеме всички и да не ми позволи да свърша делото сам! Не може!

Най-сетне момчето успя да уцели Джони в капачката и Маринвил потрепери от болка.

— Стив!

Шофьорът обаче не можеше да откъсне ужасения си поглед от орела, който продължаваше да се гърчи в краката му и да размахва едното си крило. Ноктите му бяха в кръв.

— Стив, мътните те взели!

Тексасецът вдигна глава, все едно се отърсваше от дълбок сън. Синтия се беше навела над Ралф, проверяваше му пулса и ридаеше.

— Стив, ела тук! — задъхваше се Джони. — Помогни ми!

Онзи изтича и сграбчи Дейвид за раменете. Момчето започна да се съпротивлява с удвоена енергия.

— Не! — мяташе бясно глава, все едно бе получил епилептичен пристъп. — Не, това е моя задача! Само моя! Не може да прибере всички тях, а мен да остави! Чувате ли ме? НЕ МОЖЕ ДА ПРИБЕРЕ ВСИЧКИ ТЯХ, А…

— Дейвид, млъкни!

Момчето престана да се бори и се отпусна в прегръдката на Стив като марионетка с прерязани конци. Очите му бяха кръвясали и Джони си каза, че никога през живота си не се е сблъсквал с подобно отчаяние.

Каската се въргаляше на земята, където я беше изпуснал при нападението на орела. Наведе се, вдигна я и погледна момчето, което Стив все така държеше.

— Дейвид… — понечи да каже.

— Господ влязъл ли е в теб? — попита Дейвид. — Усещаш ли го в себе си, Джони? Подобно на ръка? Подобно на огън?

— Да.

— Тогава няма да се обидиш! — И му се изплю в лицето. Все едно горещи сълзи опариха бузите на Джони.

Той дори не посегна да избърше слюнката от страните си:

— Изслушай ме, имам да ти кажа нещо, което нито твоят проповедник ти е казвал, нито сам си разбрал от Библията. Доколкото разбирам, Господ ти го праща като послание. Слушаш ли ме?

Дейвид само го гледаше, без дума да обели.

— Ти сам казваше: „Господ е жесток“, но по начина, по който един таитянец би казал, че „снегът е студен“ — ей така, защото знае, без да си дава сметка какво знае. — Джони се приближи до Дейвид и положи двете си ръце върху хладните му бузи. — Знаеш ли колко жесток може да се окаже в действителност Господ? Колко немислимо жесток?

Момчето продължаваше да мълчи. Дали слушаше, дали не, Джони не можеше да определи.

— Толкова е жесток, че понякога ни кара насила да живеем.

При тези си думи Маринвил се наведе да вдигне фенера и за последно се обърна към Дейвид:

— Иди при приятеля си Брайън. Иди, направи го свой брат. А след това почни да се убеждаваш, че всичко е било някаква злощастна катастрофа на магистралата, че някой пиян до козирката ви е блъснал челно, че караваната, в която сте се возели, се е преобърнала на банкета и само ти си оцелял. Всеки ден се случват подобни трагедии, отвори вестника и сам ще се увериш.