Стивън Кинг - Град Отчаяние

— … да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!

Въпреки че останалите свършиха с амина, Синтия продължи нататък:

— Защото Твое е царството и господарството, и славата, во веки и веков. Амин.

Като си каза молитвата докрай, ги огледа с онова уж по детски наивно изражение, което Джони все повече харесваше.

— Така са ме научили вкъщи, някаква протестантска мешавица.

Дейвид обаче наблюдаваше Джони.

— Помогни ми да сторя най-доброто, на което съм способен — молеше се Джони. — Ако си там, Господи (а вече имам причини да го вярвам), помогни ми да сторя, каквото мога, без да се огъна повторно. Държа да се отнесеш сериозно към молитвата ми, защото съм се огъвал не веднъж и дваж през живота си. Ами ти, Дейвид? Имаш ли нещо да Му кажеш?

Дейвид вдигна рамене и поклати глава:

— Каквото съм имал, вече съм Му го казал.

При което пусна ръцете на Стив и Ралф и кръгът се разпадна.

Маринвил кимна:

— Добре, да започваме.

— Какво да започваме? — попита Мери. — Какво ще правим сега? Някой ще ми обясни ли?

— От мен се очаква да вляза в мината — отговори й Дейвид. — Сам.

Джони обаче поклати глава.

— Не. И престани да се оправдаваш с какво ти бил казал Господ, защото точно сега не ти е казал нищо. В момента на малкото мониторче в главата ти стои надпис: „ОЧАКВАМЕ ВКЛЮЧВАНЕ“. Или греша?

Момчето го погледна, без да знае как да отговори, и прокара език по пресъхналите си устни.

Джони посочи към дебнещите сенки в шахтата с израз на човек, който се решава на голяма отстъпка.

— И все пак, може да минеш пръв. Така харесва ли ти?

— Баща ми…

— Ралф ще върви след теб. Паднеш ли, той ще те хване.

— Не — отказа Дейвид. Сякаш изведнъж душата му се изпълни с ужас и страх. — Изобщо не искам татко да влиза. Таванът може да се срути или…

— Дейвид! Никой не те пита какво искаш.

Синтия сграбчи Джони за ръката. Навярно щеше да го заболи, ако не си беше изгризала ноктите до живеца.

— Остави го на мира! Божичко, той ни спаси живота! Трябва ли така да му говориш?

— Как да му говоря? — сопна й се Джони. — Той сам си говори, ако нямаш нищо против. Вместо да се остави в ръцете, на когото трябва…

Очите му следяха Дейвид. Момчето промърмори нещо под носа си, толкова тихо, че не се чу, но Маринвил знаеше какво е.

— Така е, Бог е жесток. Но ти и отпреди го знаеше. Пък тъй или иначе не ти е дадено да промениш природата на Господ. Нито на когото и да било друг. Защо не се отпуснеш?

Дейвид не отговори. Беше свел глава, този път не за молитва, а, както Джони реши, в знак на примирение. В известен смисъл момчето предчувстваше какво ще се случи, а това беше най-ужасното. Най-жестокото, ако повече ви харесва. „Няма да му е толкова лесно“ — беше казал Джони на Стив в барутния склад, но тогава едва ли си представяше колко прав ще се окаже. Момчето беше изгубило сестра си, после майка си, накрая…

— Добре — заяви Маринвил с глас, безчувствен като земята, по която стъпваха. — Най-отпред ще бъде Дейвид, след него Ралф, след това ти, Стив. Аз ще вървя зад теб. Тази вечер, пардон, тази сутрин, дамите ще бъдат последни.

— Ако ще влизаме, искам да съм със Стив — запротестира Синтия.

— Както искаш — побърза да се съгласи Джони, все едно беше очаквал подобна реакция. — Ще си сменим местата.

— Между другото, кой те назначи за командир? — попита Мери.

Джони се извърна като змия към нея и я принуди да се отдръпне назад.

— Искаш ли да опиташ? — отвърна й с привидно добродушие, от което тръпки я побиха. — Защото, ако такава е волята ти, жено, с радост ще прехвърля всичко на твоя гръб. Нито Дейвид, нито аз сме искали да командваме. Е, какво решаваш? Ще сложиш ли на ръката си лентата на Големия шеф?

Но тя смутено поклати глава.

— Спокойно, шефе — опита се да го спре Стив.

— Спокоен съм — отговори Джони и излъга. Погледът му се спря на Дейвид и баща му, застанали един до друг, хванали се ръка за ръка. Не му беше лесно да ги гледа. Почти не му се вярваше какви огромни рискове поема. Почти? Изобщо не му се вярваше, ако трябваше да бъде точен. Но пък и как иначе би могъл да продължи нататък, ако не затвори съзнанието си за всякакво разбиране и съчувствие? Би ли могъл друг на негово място?

— Искаш ли да понося торбите, Джони? — попита срамежливо Синтия. — Доста си се уморил и ако това не те обижда, струваш ми се афектиран.