Стивън Кинг - Град Отчаяние

Върна се с в ръка черна мотоциклетистка каска и я подаде на Ралф.

— Луксозна кофа за глава. Много рядко я слагам, защото ми идва твърде много. Само да я сложа, ме хваща клаустрофобията. Я, опитай!

Ралф сложи каската и заприлича на герой от научнофантастичен филм. Джони отстъпи крачка назад, а Ралф се обърна отново към катинара. Останалите също се отдалечиха, а Мери сложи ръка върху рамото на Дейвид.

— Защо не се обърнете на другата страна? — изломоти Ралф.

Мери очакваше Дейвид да му възрази — да се загрижи за баща си, пък макар и без особени основания, би било естествено, след като за последните два часа бе изгубил другите двама членове от семейството си, — но момчето мълчеше. Лицето му представляваше размазано, бледо петно насред мрака. Не беше възможно да види изражението му, но усещаше вълнението.

„Може би е разбрал, че всичко ще бъде наред — успокои се Мери. — Във видението, което… А може би…“

Не искаше да довърши мисълта си, но тя сама се продължи:

„… може би просто знае, че друг избор няма.“

Настъпи мълчание — прекалено дълго, каза си Мери сетне карабината глухо изгърмя. След малко Мери дочу изненадан птичи крясък — куооооук! — и нищо повече… Едва сега си зададе въпроса защо Так не беше пратил срещу тях животните по същия начин, по който ги беше изправил срещу жителите на града. Може би, защото шестимата представляваха нещо специално? И така да беше, само на Дейвид се дължеше по-специалното в групата им — както един футболен отбор може да се прояви с майсторството на един-единствен добър играч.

Обърнаха се отново към Ралф, който се бе навел над катинара, за да го огледа по-отблизо.

— Още веднъж — направи той жест към останалите да се обърнат.

Те го послушаха и чуха втори гърмеж. Този път птицата не се обади. Мери си помисли, че каквото и да е било създанието, издало онзи крясък, вече трябва да е далеч. Макар че така и не си спомняше да е чула плясък на криле: как ли би могла, след като в ушите й отекваха изстрелите…

При третото дръпване катинарът се отскубна от прерязаната скоба. Ралф го измъкна и го захвърли. Когато свали каската, на лицето му грееше широка усмивка.

Дейвид изтича до него и двамата плеснаха ръце.

— Добър изстрел, татко!

Стив отвори вратата и надникна в склада.

— Леле, тъмно е като в рог.

— Няма ли ключ за осветлението? — попита Синтия. — Щом няма прозорци, трябва да има лампи.

Стив прокара ръка по стената.

— Внимавай за паяци — предупреди го Мери.

— Намерих го — отвърна Стив, но колкото и да натискаше с ключа, светлина не се появи.

— Някой да си пази фенера? — попита Синтия. — Своя май го забравих в проклетото кино.

Никой не отговори.

— На̀ ти сега — ядоса се Джони. — Не ставаме за скаути.

— Има фенер в камиона, зад седалката — припомни си Стив. — Под пътните карти.

— Защо не отидеш да го вземеш? — подкани го Маринвил, но за секунда-две шофьорът не помръдна от мястото си. Наблюдаваше шефа си със странно изражение, което Мери не можеше да проумее. Джони също. — Какво? Да не се е случило нещо?

— Не — поклати глава Стив. — Поне нищо лошо, шефе.

— Тогава действай.

Стив Еймс отбеляза точния миг, в който командването на малката им войскова единица беше поето от Джони. Мигът, в който шефът му влезе в ролята си на шеф. „Защо не отидеш да го вземеш?“ — беше казал Джони. Не беше въпрос, а същинска заповед. Първата, която Стив получаваше, откакто напускаха Кънектикът. Викаше му „шефе“ (до мига, в който Маринвил изрично му забрани) заради традициите в развлекателния бизнес: в театъра сценичните работници викат на режисьора „шефе“; при филмовите снимки — също; по време на турне момчетата за всичко се обръщат и към главния мениджър, и към музикантите от състава пак с „шефе“. Стив просто си беше върнал някои стари професионални навици, но никога не беше смятал Джони за истински шеф, нищо че имаше властен глас, стоеше с високо вдигната глава и усилено се правеше на човек, на когото всичко му е ясно. Сега обаче нещата се променяха, а и след като Стив го бе нарекъл „шефе“, Джони дори не възрази.

„Защо не отидеш да го вземеш?“

Най-обикновен въпрос, някакви си шест думи, но вече нищо не беше както преди.

Кое се беше променило? Кое по-точно?

— Не знам — каза сам на себе си Стив, докато отваряше вратата на камиона и започна да рови зад седалката си. — Ей на̀, не знам.

Фенерът, който работеше с шест батерии, беше скрит под цял куп измачкани пътни карти, заедно с аптечката и картонена кутия с няколко сигнални ракети. Натисна копчето, увери се, че крушката свети, и се върна при останалите.