Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Добре ли си?

— Ще се оправя — увери я Мери. — Дай ми пет години и няма да ме познаеш.

Стив ги настигна.

— Никакви следи от нея. — Навярно имаше предвид Елън, предположи Мери. Стив ги подмина и отиде да посрещне Дейвид и Маринвил. — Дейвид? Добре ли си?

— Да — отговори момчето. — И Джони е добре.

Стив погледна с пълно безразличие човека, когото трябваше да охранява.

— Така ли?

— Мисля, че да — рече Маринвил. — Случи ми се… — Погледна Дейвид за помощ. — Ти кажи, заек. Нали си всезнайко…

Дейвид вяло се усмихна.

— Той просто размисли. А ако търсиш майка ми… онова, което се беше вселило в майка ми… напразно. Тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

Дейвид посочи с пръст нагоре.

— Ще намерим тялото й на половината път до върха. — И след като напразно се опита да говори с тон на безпристрастен наблюдател, добави: — Не искам да я виждам. Искам да кажа, докато я местите от шосето. Татко, ти също не трябва да я гледаш.

Мери се приближи до останалите. В движение масажираше бедрата си — там, където най-много я боляха мускулите.

— Тялото на Елън беше напълно изтощено и затова съществото не можа да ме настигне. Принудено е да се прибере обратно в дупката си, така ли?

— Да-а…

Никак не й се понрави колебанието в гласа на Дейвид. Сякаш само предполагаше, без да знае със сигурност.

— Имало ли е къде другаде да се всели? — попита за всеки случай Стив. — Има ли други хора там горе? Някой отшелник? Стар златотърсач?

— Не — успокои го Дейвид, този път по-уверено.

— Паднало е и няма сили да се надигне повторно — заяви победоносно Синтия и размаха юмрук към обсипаното със звезди небе.

— Дейвид? — обърна се Мери към момчето. — Още не сме свършили със задачата си, нали? Дори и онова да се е прибрало обратно в дупката си. Права ли съм? От нас се очаква да запечатаме шахтата.

— Най-напред трябва да затворим ан така — кимна Дейвид, — след това и галерията. Трябва да оставим всичко така, както е било, преди миньорите да го разровят.

Момчето потърси с поглед баща си, който го прегърна през рамо.

— Както кажеш, Дейвид.

— Аз съм на разположение — обади се Стив. — Чакам с нетърпение да видя къде се крие онзи мръсник.

— Така или иначе, аз бърза работа нямам — присъедини се Синтия.

Дейвид се спогледа с Мери:

— Разбира се, че и аз оставам. След като Господ ми показа как да избягам, не мога да откажа. Пък и трябва да помисля за Питър. То уби мъжа ми, мисля, че му дължа нещо като отмъщение.

— Имам два въпроса — обади се последен Джони. — Първо, какво ще стане, щом всичко това свърши? Какво изобщо ще стане с това място? Ако от минно дружество „Деспърейшън“ се върнат и решат да продължат работа, рано или късно пак ще отворят китайската мина. Нали? Така че какъв е смисълът?

Дейвид се ухили на въпроса му. Мери изтълкува това като израз на облекчение, все едно се беше тревожил да не го попитат нещо по-трудно.

— Това не е наш проблем, да му мисли Господ. Нашата задача е да затворим ан так-а и тунела, който го свързва с външния свят. Свършим ли, качваме се на камиона и не се обръщаме назад. Какъв е другият ти въпрос?

— Мога ли да те почерпя сладолед, щом всичко тук свърши благополучно? И да ти разкажа някой от спомените си от войната?

— Разбира се. Стига да ми позволиш да те спра, когато започна да се отегчавам.

— Аз никога не разправям отегчителни истории — навири нос Джони.

Момчето прегърна Мери през кръста и я поведе обратно към камиона. Опря глава в скута й, все едно я беше избрал за своя нова майка. Тя си каза, че в крайна сметка може и да си поиграе на такава за известно време. Стив и Синтия се качиха отпред в кабината; Ралф и Джони Маринвил щяха да седнат на земята в отсрещния край на товарното отделение.

Когато камионът спря насред пътя, Мери усети как Дейвид се вкопчва в нея и го прегърна праз раменете. Бяха стигнали мястото, където майка му се беше разделила с живота. Момчето дишаше на пресекулки. Жената го хвана през раменете и го придърпа към себе си. Дейвид се остави да го водят, като отпусна глава на гърдите й. Но продължи да диша все така напрегнато, докато фланелката й се намокри от първите му сълзи. Застанал срещу двама им, баща му криеше лицето си в шепи.

— Няма нищо, момчето ми — прошепна Мери и го погали по косите. — Няма нищо.

Чу се затръшването на двете врати отпред. Нечии стъпки застъргаха по чакъла, докато най-накрая Синтия Смит не възкликна ужасена:

— О, Боже, погледни я!