Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Мълчи глупачко, ще те чуят — сгълча я Стив.

— Да ми се не знае — съгласи се Синтия.

— Хайде, помогни ми.

Ралф отмести длани от лицето си, избърса с ръкав сълзите и се премести от другата страна на камиона, за да прегърне Дейвид. Момчето потърси ръката му и я улови в своята.

Отвън се чуваше как Стив и Синтия пристъпват по камънака, докато влачат Елън встрани от пътя. Настъпи кратка пауза, момичето тихо изпъшка, след което стъпките им отново се приближиха. Мери си каза, че ей сега Стив ще се появи на вратата и ще изръси някоя опашата лъжа пред Ралф и сина му — глупост от рода как блажено се усмихвала Елън, все едно смъртта я е заварила насред приятен сън, или нещо такова. Опита се да го предупреди по телепатичен път: „Недей, никой не иска от теб да говориш безсмислени лъжи, можеш само да утежниш нещата. Двамата са били в Деспърейшън, видели са с очите си какво се случва там, не се опитвай да ги будалкаш какво е станало тук.“

Стъпките спряха. Синтия измърмори нещо под носа си, Стив й отговори. След което двамата се прибраха обратно в кабината, вратите отново се затръшнаха, моторът изрева и машината потегли. Дейвид остана още секунда-две притиснат до Мери, преди да вдигне глава:

— Благодаря.

Тя му се усмихна, но момчето забеляза, че и тя е плакала.

— Винаги съм на твое разположение — отвърна Мери и го целуна по бузата. — Сериозно.

Положи ръце върху коленете си и се загледа през отворената врата към облаците прах, които се вдигаха след камиона. Насреща й продължаваше да примигва светофарът, жълта искрица сред безкрайния мрак, с тази разлика, че този път се отдалечаваха от него. Светът — онзи, за който Мери винаги бе мислила, че е един-единствен — сякаш също се отдалечаваше от нея. Алеите в парка, ресторантите, Ем Ти Ви, гимнастическият салон, разгорещен през свободните следобеди — всичко това си отиваше безвъзвратно.

„А е толкова лесно — размишляваше тя. — Също като да изпуснеш монета през дупката в джоба си.“

— Дейвид? — попита Джони. — Знаеш ли точно как Так се е вселил в Риптън?

Момчето поклати глава.

Джони кимна в знак, че не е очаквал друг отговор, и се облегна назад, опирайки глава в металната преграда. Мери си каза, че колкото и досаден човек да е Маринвил, все пак го харесва. И то не само защото се беше върнал с Дейвид; беше го харесвала от самото начало… е, поне от мига, в който двамата търсеха оръжие при полицаите. Беше го изплашила, но той бе съумял да се измъкне. Навярно хора като него изграждат втора кариера, измъквайки се от последиците на първата. А когато не се правеше на глупак, можеше да бъде забавен.

До него лежеше карабината трийсети калибър. Без да поглежда, Джони я напипа в тъмното, взе я и я сложи на скута си.

— Подозирам, че ще изпусна беседата си за утре вечер — оплака се Маринвил. — Щеше да бъде на тема: „Пънкове и пост-литерати: американският литературен стил на двайсет и първи век“. Ще трябва да върна аванса на организаторите. „Мъка, мъка, Джордж и Марта“. Цитат от…

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — изпревари го Мери. — Едуард Олби. Не сме всички неграмотни.

— Извинявай — изгледа я смаян Джони.

— Обещай ми да впишеш това извинение в дневника си — настоя тя, без да има ни най-малка представа за какво говори. Маринвил наклони глава, изгледа я за миг навъсен и накрая прихна да се смее. След малко Мери се зарази от смеха му, после Дейвид, накрая и Ралф. За едър човек като Ралф смехът му звучеше прекалено пискливо, досущ като на герой от анимационно филмче. Като си го помисли, на Мери й стана още по-весело. От смях вече я заболяваше празният стомах, но не можеше да се сдържи.

Стив блъсна по преградата между кабината и товарното отделение. Не можеше да се разбере дали и той се забавлява или се притеснява.

— Какво става там?

Джони Маринвил изрева обратно като същински лъв:

— Не е твоя работа, тексаски неграмотнико! Тук се говори за литература!

Мери чак крещеше от удоволствие. С една ръка се държеше за корема, с другата — за гърлото. Така и не успя да се успокои до мига, в който спряха да се изкачват и камионът прекоси билото на хълма. Изведнъж всякакво чувство за хумор я напусна. Както и останалите, които на свой ред се умълчаха.

— Усещаш ли? — попита Дейвид баща си.

— Да…

Мери почувства, че трепери. Опита се да си спомни беше ли треперила преди малко, докато се смееше, но не можа. Да, нямаше място за съмнение, всички усещаха нещо. Може би щяха да го усетят още по-добре, ако бяха дошли по-рано, ако трябваше да минат по същия път преди онова кървящо същество зад нея да…