Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Избий си тази мисъл от главата, Мер. Изгони я вън от дома си и залости вратата след нея.“

— Мери? — погледна я Дейвид.

Тя се обърна към него:

— Остава още малко.

— Добре.

Пет минути по-късно — минути, които им се сториха часове — камионът спря и вратите отпред се отвориха. Стив и Синтия се показаха.

— Слизайте, момчета — подкани ги Стив. — Спирка последна.

Мери с усилие се добра до изхода. При всяко движение присвиваше очи в болезнена гримаса. Нямаше място, което да не я боли, но най-зле беше с краката. Ако беше седяла още известно време на пода в камиона, навярно не би могла изобщо да се движи.

— Джони, дали пазиш онзи аспирин?

Маринвил й подаде шишенцето. Тя изсипа три хапа в шепата си и ги прокара с остатъка от колата. След което се присъедини към останалите.

Намираха се на дъното на китайската мина, за тях това беше първо посещение, за нея — второ. Служебната постройка беше близо — само като си помислеше какво се крие вътре и колко близо бе самата тя да свърши като останалите, на Мери й идваше да закрещи от ужас. Погледът й обаче се спря на полицейската кола: шофьорската врата зееше все така отворена, капакът на мотора стоеше все така открехнат, въздушният филтър се въргаляше все така на земята.

— Прегърни ме през кръста — обърна се към Джони. Той се подчини, без да крие изненадата си.

— Сега ме заведи до колата.

— Защо?

— Имам да свърша една работа.

— Мери, колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим — предупреди я Дейвид.

— Само за секунда. Хайде, Шекспир, да вървим.

Маринвил й помогна да се добере до колата. С едната си ръка я придържаше през кръста, с другата стискаше карабината. Мери си даваше сметка, че Джони усеща как трепери, но в това лошо нямаше. Беше й нужно да си възвърне смелостта, затова гневно прехапа устни и възстанови в паметта си цялото пътуване от магистралата до града: как беше седяла до Питър зад металната решетка, как миризмата на собствения й страх се смесваше с одеколона на ченгето, как нито вратите, нито прозорците имаха дръжки… И как тя трябваше да гледа изгорелия врат на Ентрейджиън и онова тъпо мече с умрял поглед, което бяха залепили на таблото.

Мери пъхна глава в изоставеното леговище на Ентрейджиън — по-скоро леговище на Так, поправи се тя — и откъсна мечето от таблото. Празните му очи на безжизнен кан той гледаха право в нейните, сякаш искаше да знае каква е цялата тази глупост, кое зло можеше да се поправи по този начин.

— Е — просъска Мери — най-напред ще започнем с теб, копеле недно.

Захвърли играчката на каменистата земя и започна да я тъпче. Натискаше здраво и безмилостно, докато усети как нещо се къса под крака й. Откакто бе започнал този кошмар, никога не се бе чувствала толкова близо до радостта.

— Не ми обяснявай — каза Джони. — Това е някакъв нов вариант на психотерапия. Символично себедоказване, предвидено за особено стресови моменти от живота, нещо като признание, че „да, точно така, прекараха те, но“. Или…

— Не говори — спря го тя, без да го нагрубява. — Вече можеш да ме пуснеш.

— А трябва ли? — Джони не отмести ръката си. — Тъкмо започнах да заучавам топографията.

— За твое голямо съжаление не съм географска карта.

Джони отдръпна ръката си и двамата се върнаха при останалите.

— Дейвид? — попита Стив. — Това ли е мястото?

Показваше квадратната дупка, която Мери беше забелязала при бягството си, но, на която не бе обърнала особено внимание. Тогава си имаше други проблеми, най-вече да си спаси живота, но сега я обзе лошо предчувствие, от което краката й отново отмаляха. „Е — мислеше си, — поне видях сметката на мечето. Ако пак ме натикат на задната седалка, поне няма да го гледам в празните очи. Всяко зло за добро.“

— Това е — отговори Дейвид. — Китайската мина.

— Кан так в кан тах — рече замислено баща му.

— Да.

— И ние трябва да я вдигнем във въздуха? — разсъждаваше Стив. — С какво, ако не е тайна?

Дейвид посочи малката бетонна къщичка до служебната сграда.

— Най-напред трябва да влезем там.

Всички се насочиха към склада с експлозиви. Ралф разтърси катинара и насочи карабината към него.

— Стойте надалеч — предупреди ги Ралф. — По филмите номерът винаги минава, но в реалния живот, кой знае…

— Секунда, секунда — спря го Джони и хукна обратно към камиона. Чу се как рови из кашоните в товарното отделение, преди да извика победоносно: — Ха-ха-а! Ето къде си се скрил, изрод неден.