Колин Грийнланд - Всичко от начало

— Може ли вече да си почина? О, слава Богу! Чуваш ли ме, Господи? Ако това е божественото царско право, можеш да си го задържиш.

Усетих, че мислено си разтрива раменете.

— Естествено — казах аз, — амбициозна жена като теб…

— Откъде знаеш, че съм амбициозна? — прекъсна ме тя. — Току-що се запознахме. Нали?

После осъзна цялото ми присъствие.

— О — възкликна тя. — Ясно.

— Можем да пилотираме заедно — от любезност предложих аз.

Отказа. ОТКАЗА. Нямало начин. В друг разговор спомена, че необходимостта да върши моята работа я ограничавала. Очевидно има някакъв аспект, който все още ми е непонятен. Аспект от човешкото състояние, искам да кажа.

— Предполагам, че съм успяла да събудя двигателя по някакъв невероятен късмет — отбеляза тя.

— По-вероятно е да съм прибавила малко нещо от себе си, когато Кстаска излъчи втората част на записа от недрата на „Грозната истина“.

— Малко нещо ли? — попита тя.

— Някаква конфигурация. Не успях да се сдържа. Стана автоматично. В края на краищата, аз съм само машина.

И все още съм, ако дефинирате термина достатъчно широко.

В коридора навън имаше хора, които напираха да влязат: уплашени туристи, тътрещи се фраски, двама алтециански чистачи. Шпаньолът. Табита вдигна поглед от стола си.

— Вън! Всичките! Хана, можеш ли да опразниш сградата?

— Веднъж вече го направих — отвърна тя. — Преди.

— Преди — повтори Табита.

Навън се разнесе монотонен глас, който говореше прекалено бързо, за да звучи успокоително.

— „Сънят на праведните“ се извинява на всичките си гости, но в момента затваряме. Благодаря ви, че избрахте „Сънят на праведните“. Моля, последвайте зелената светлина до най-близкия изход!

Думите се повториха и засвири арфа.

Табита опря лакти върху страничните облегалки на стола й сведе глава към дланите си. Саския заразтрива врата й. Тя се пресегна и я спря.

— Не сте ли всички вътре?

— Да — отвърна Саския. — Не искам да пропусна този момент.

— Къде отиваме, капитане? — попита Кстаска.

— Къде ли? Предполагам, че е най-добре да се върнем.

— Да се върнем! — разочаровано извика Саския. — Мислех, че продължаваме навън!

— Не веднага, моля те… — изпъшка Табита.

— Според мен не трябва да се връщаме, капитане — предупреди я Хана. — Когато тръгвах, там беше доста напрегнато. — Последва пауза. — И все още е — потвърди тя.

— Мислех, че искаш поне да я изпиташ — настояваше Саския.

Табита уморено повдигна ръка.

— Алис, върви и сръгай оная бариера.

— НЯМА БАРИЕРА, КАПИТАНЕ — отвърнах аз. — ВЕЧЕ НЯМА.

Видях, че думите ми я развълнуваха. Въпреки че се чувстваше като онзи особено ужасен чорап, който веднъж откри под койката си на „Алис Лидъл“, тя просто трябваше да реагира от дъното на космонавтската си душа. Сякаш бе взела от скута си нежелана слънчева батерия и я беше изхвърлила през шлюза, пращайки я в широко разперените ръце на галактиката.

Достави ми удоволствие да й съобщя нещо, което най-после й харесваше.

— Проксима винаги ми се е струвала интересна — с блеснали очи предложи Кстаска.

— ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ, ПРЕПОРЪЧВАМ СКОРО ДА НАПУСНЕМ ТОВА МЯСТО, КАПИТАНЕ — обадих се аз. — АКО РЕШИ ДА СЕ ВЪРНЕ, ЗА ДА ПРОВЕРИ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, „ПОРЦЕЛАНОВА ЦИТАДЕЛА ПО ПЪРВИ ЗОРИ“ МОЖЕ ДА Е ТУК СЛЕД СЕКУНДИ.

— Трябва да идем на Венера, Табита — решително каза Саския. — Да вземем Марко.

— Добре — съгласи се тя. — Алис?

— ЧЕРТАЯ МАРШРУТА — отвърнах аз. — ГОТОВА СЪМ.

— Страшно си бърза — отбеляза тя, като търсеше с поглед къде да се скрие.

— НИЕ СМЕ БЪРЗИ, КАПИТАНЕ.

— Тогава давай, Алис.

После за пръв път включих фраскския двигател. Спомням си колко бе огромен, докато се разтваряше под мен. Той се изду и продължаваше да се издува. За миг го спрях. Отнякъде трябваше да намеря още енергия. Бързо се огледах наоколо. Погледнах надолу.

Нелепите ливади на Харон бяха покрити с мъртва плът, парадоксалната река бе обагрена в кръв. Микроклиматът все още функционираше.

Реших, че повече никой не се нуждае от него. Пресегнах се.

Градината потрепери. И угасна.

Почувствах се много по-добре. Захраних двигателя и започнахме пътуването си. Бавно, почти незабележимо.

Табита разпери ръце и тежко се облегна на фризера.

— Движим се, нали, Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ.

Кстаска се изключи.

— Ще ми е интересно да разгледам двигателя — заяви тя.

— Навярно би трябвало да изчакаш няколко минути — отвърна Хана. — На твое място все още не бих се приближавала до него.