Колин Грийнланд - Всичко от начало

Спомнях си. Те бяха безкрайни.

— ГОТОВА СЪМ ЗА ТРЪГВАНЕ — казах аз.

Тя все още ме нарича Алис. Понякога забравям да й отговоря и тогава трябва да призная, че наистина се чувствам много виновна. Донякъде успях да възстановя стария дневник, поне последните части, и ми е забавно да откривам какво странно създание е била корабна личност 5N179476.900, всеотдайна и решена да продължава напред, без всъщност да разбира почти нищо. Тя е била бергенски „Таласъм“ БГТ009059 и аз се гордея с нея. И да си помислиш, че мандарините на Санцау са искали да вкарат всичко това в такава черупка! Нитовете й са щели да се пръснат.

Пътниците ме наричат Изобилие и аз нямам нищо против. Изглежда, че фраските не са дали име на построената от тях станция и изобщо не са успели да я използват. Във всеки случай, аз не съм онзи тоталитарен конгломерат от рефлекси и безсмислено пулсиране. Той ме отвращава, докато не се вгледам във вътрешността му.

Когато на Табита и останалите — дори на Хана — им е трудно да привлекат вниманието ми.

Някой ден може да срещнем фраските. Мисля, че няма да сме в състояние да се разберем с тях. Ако избухне конфликт, не бихме могли да се надяваме на победа. В крайна сметка те не са видели от нас нищо добро. Преди да заминем, дадохме на оцелелите от нещастната армия собствен астероид, но те не проявяваха признаци, че ще продължават да оцеляват. Нито една част от рояка не може да живее без царица.

Някой ден може да срещнем капеланите. Някой ден могат да се върнат в нашата слънчева система с цялото си могъщество. Може да дойдат, докато пътуваме. Може вече да са дошли.

Ще срещнат всеобща омраза и съпротива. Откритите в еладелдийските зикурати капелански гнезда бяха незабавно и изцяло унищожени от новия еладелдийски господар, на когото сега служат с всичките си презрени достойнства еладелдийците. Това е единственото, от което се нуждаят.

Простете ми, ако ви се стори, че не проявявам интерес към състоянието на нещата „у дома“. Той вече е твърде далеч зад нас.

Хиперпространството не е толкова скучно, когато го гледаш от край до край. Говоря метафорично, разбира се, защото то е безкрайно. Трябва да ви се извиня, че толкова грубо обяснявам такива технически подробности. Прелестта на човешкия език се крие в неговата неточност. Безразборната му структура е напълно достатъчна, за да разкрие живота, но не е способна да изрази вътрешните особености на материалното пространство, музиката на сферите. Разбирате ли, въпросът не е в събитията. Важна е организацията на тези събития. Тибетският език обаче притежава известни възможности…

Но не това искахте да прочетете. Искахте да научите какво се е случило и аз ви го разказах.

Аз съм звезден кораб, а не мъдрец и е нужен далеч по-голям мозък от моя, за да го формулира, но навярно ще ви е интересно да разберете, че докато преравях фраскските лингвистични полета, останах с впечатлението, че може би и времето притежава синтактична механика и спин, че самото то може да е поле, генерирано от „граматиката на личността“. По всяка вероятност начинът, по който възприемаме ежедневното съществувание и го възпроизвеждаме помежду си във формата на разкази, е свързан по-скоро с капризната физика на повторението, отколкото с онтологията, както я разбират хората. Възможно е да съществува квантово разказвателно събитие, без което историята буквално да не се „случва“. Като да хвърлиш перк в Гранд канал или да издигнеш такъв от Харон.

— Можеш ли да го направиш? — попита ме тя. Много по-лесно е да ги хвърляш, отколкото да ги вдигаш обратно.

— Да, Хана, струва ми се, че мога — отвърнах аз. Винаги става така.

Побиха ме тръпки, когато по долната ми част заискриха десетки тракторни лъчи. Те пронизаха празнотата и проникнаха в затворения в балон микроклимат на замръзналата луна. Около всеки от тях пренесох част от собствената си атмосфера и я вкарах в атмосферата на балона. Сякаш имах стотици пръсти, които долавяха телесната температура на обезумелите перки. Подобно на сляпа по рождение жена, можех да виждам с пръстите си, да ги свия около перките и тяхната плячка, да отскубна някои от смукалата на разярените капелани и решително, но внимателно, да ги повдигна през балона и празнотата, за да ги върна невредими в собственото си тяло.

— Хей! — триумфално извика Хана. — Ти си страхотна! Какво си правила по-рано?

Двете с нея си приказвахме. О, как си приказвахме! Добре, че никой не можеше да ни чуе, иначе щеше да му се стори непоносимо. Когато Табита ме активира, Хана попита: