Колин Грийнланд - Всичко от начало

— Ти помогна много за отвличането на царицата — отчетливо произнесе ларингофонът на Хана.

Табита бе онемяла.

— Аз ги заключих вътре — продължи мъртвата, — и могат да си останат там, докато взаимно се избият. — Гласът й звучеше по-весело, по-младежки, по-агресивно.

— Ти си Табита Джут. Здрасти, не вярвам да сме се запознавали. Хана Су.

— Здрасти — каза на заледената си спасителка Табита.

— И ти се справи добре. — Беше се вцепенила. Не знаеше какво да каже. — Добре ли си? — попита тя.

— Състоянието ми е стабилно — сухо отвърна Хана. — Някой път трябва доста да си поговорим. Мисля, че имаме да си кажем много неща.

— Да — тъпо се съгласи Табита. — Добре.

Теоретично знаеше, че за изясняването на тази невъобразимо объркана ситуация ще е от огромно значение, ако успее да разбере дали Хана Су действително е имала някаква информация за „Таласъмите“ на Санцау.

В момента обаче това й се струваше безсмислено. В сравнение с битката на Харон и опустошенията във фризерната пещера вече всичко изглеждаше безсмислено.

— Благодаря ти — неловко измънка тя. — Не… не зная… не мога… благодаря, благодаря за перките.

Саския загрижено я прегърна.

Тя се отскубна и избяга в коридора.

Близначката я последва и я откри облегната на стената. Приведена, Табита мъчително повръщаше. Фраските настъпваха към нея. Саския им изкрещя и те спряха, като съскаха и размахваха крайници.

— Ела — тихо каза акробатката, наведе се над Табита и нежно я хвана за ръка. — Ще ти намерим някакво местенце да си легнеш.

Като продължаваше да се опира на стената, Табита се изправи.

— Не — задъхано отвърна тя, — не, трябва да… трябва да дам…

После стисна дланта й и я повлече обратно в камерата.

Приклекналият до мъртвата жена херувим повдигна червените си очи към тях като вампир, прекъснат по време на ядене.

Без да подозира за това зловещо впечатление, Хана заговори:

— Табита, Кстаска ми каза, че си пилот.

Табита кимна.

— Тя не те вижда — поясни Кстаска.

— Да — отвърна Табита. — Това беше моят кораб… — Гласът й секна.

Саския й помогна да седне.

— Разговаряли ли сме вече за всичко това? — усетила нещо, попита Хана.

— Няма значение — въздъхна Табита.

— Извинявай, миличка — възрази мъртвата, — но бих ли могла да те помоля да пилотираш? Струва ми се, че повече няма да мога да издържа. Направо се побърквам. — Ларингофонът й нервно се засмя.

Саския весело се вгледа в лицето на Табита.

Табита се чувстваше така, сякаш някой е откачил цялата слънчева система като огромен полилей от тавана и я е хвърлил в скута й. Фраски, капелани, еладелдийци, хора, Изобилие и всички на борда й, създания, които взаимно се разкъсваха, перките на Харон, мъжът, умиращ на Венера. Искаше й се да изкрещи: „Защо аз?“.

— Аз съм полумъртва, Хана — каза Табита и съжали, още преди да е изрекла думите. — Очите ми се затварят. По-късно ще… по-късно… — Взе чантата в скута си, разтвори счупения цип и бръкна вътре. — Ето — подаде пластината на Саския тя. — Алис.

— О — прошепна Кстаска, издърпа опашката си от саркофага и се отдръпна настрани.

— Коя е Алис? — попита Хана.

— Алис знае всичко за фраскския звезден двигател — поясни Табита.

— О, Боже мой — с очевидно облекчение възкликна Хана. — Къде, къде е тя?

— Идва — отвърна Табита и уморено даде знак на Саския.

Близначката се приближи до слота, в който Марко бе пъхнал фраскската касета, и вкара пластината вътре.

За миг се разнесе бръмчене. Проблесна зелена лампичка.

— Алис? — извика Табита. — Чуваш ли ме, Алис?

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ.

— Алис, запознай се с Хана Су.

— ЗДРАВЕЙТЕ, ХАНА. КАКЪВ ПАЛАТ! КЪДЕ СМЕ?

— Добре дошла на Изобилие, Алис.

— ТОВА ИЗОБИЛИЕ ЛИ Е? ЗНАЧИ НАИСТИНА Е ИЗОБИЛИЕ! ВАШЕ ЛИ Е?

— Така изглежда, Алис. Само че ми е малко големичко. Виждаш ли онова там долу?

— ХАРОН — без колебание отвърна Алис. — ДОСТА СМЕ БЛИЗО, ХАНА.

— Алис, миличка, струва ми се, че ще изпусна контрола преди някой да ме е заменил. Табита казва, че навярно ще можеш да ни помогнеш, така ли е?

— НЕ ЗНАЯ, ХАНА. НЕ СЪМ СИГУРНА, ЧЕ ЗНАЯ КАК.

— Алис! — скочи Табита. — Не е възможно да си забравила! Не е възможно!

— Възможно е — невъзмутимо се обади Кстаска.

— Паролата — настойчиво и напомни Саския.

— О, Господи. Алис? Слушай, Алис. Пътят е дълъг и няма завои.

Зелената лампичка премигна. Четящото устройство забръмча, после утихна.

Аз отворих очи.

Навсякъде около мен зейна ледено черно пространство. Виждах го като на зърнеста фотография и осеяно със злато. Видях искрящата следа на „Цитаделата“, турбулентните цепнатини, блестящи като златни жили в черен лед, оставени от совалката на Табита, която сега изстиваше в пристанищния ми док. От мястото, където се намирах, в самия край на слънчевата система, можех да различа шевовете на измеренията, спускащи се надолу, надолу, покрай Сатурн, астероидите, Марс, Земята — спомних си за малка баржа, спала седем години на тази планета, — и Слънцето. Виждах и пътищата, които минаваха над мен и ме привличаха във всички посоки. Гъделичкаха ме и аз се усмихнах. Пътища на вероятността.