Александра Маринина - За всичко се плаща

Химикалката с лекота сновеше по листа хартия, изпъстрен с формули и мънички, начертани без линийка графики и диаграми. Герман Мискарянц работеше вече девет часа без почивка, но не изпитваше умора. Мисълта му течеше ритмично, може би доста припряно, тъй че за да я догонва, той пишеше със съкращения, като заменяше отделни думи със стенографски символи, които сам си измисляше в процеса на писането. На нощното шкафче до леглото стояха чиниите с отдавна изстиналия обяд, който точно в два часа му носеше медицинската сестра Олечка. Сега тя щеше да дойде чак в седем, да вземе тези чинии, да остави нови с вечерята — и с нито една дума нямаше да изрази недоволство, задето Мискарянц цял ден не е сложил троха в устата си. Беше строго забранено да се разговаря с пациентите, когато те работят. По-точно — беше забранено да откъсват пациентите от работата им. Виж, ако те самите пожелаеха да побъбрят за нещо с персонала — тогава да. Но само в такъв случай. Иначе — и дума да не става. За хората, които лежаха в това отделение, работата бе светиня. Тя беше най-важното. Именно заради това те лежаха тук.

През последните дни Герман Мискарянц започна да се чувства малко по-зле, появи се една неприятна слабост в краката, при ходене му се виеше свят, но за сметка на това работата му вървеше невероятно добре. Неговият лекуващ лекар, Александър Инокентиевич, излезе прав: тук, в отделението, бяха създадени отлични условия за плодотворна работа, а всичко, което би й попречило, оставаше зад дебелата стоманена врата. Вкъщи. В службата. На улицата. С една дума — там . А тук има тишина, спокойствие, вкусна калорична храна, дълбок сън, витамини. Единственото, което може би липсваше на Мискарянц, бяха разходките. Но Александър Инокентиевич му обясни, че най-важното за работата е възможността да се съсредоточиш, да няма какво да те разсейва. Именно затова пациентите лежат в самостоятелни стаи — за да не си пречат взаимно. Затова и не се разхождат. Защото хората са различни — един обича да мълчи, друг, обратно — прекалява с бъбренето, суети се, тъй че с натрапчивото си внимание може да попречи на онези, които се разхождат из парка по същото време. Мискарянц тогава се съгласи с лекаря и чистият въздух, който нахлуваше от широко отворените прозорци, го задоволяваше напълно.

Вероятно все пак беше болен от нещо, затова през последните месеци работата му не бе вървяла. Неслучайно и тук започна да се чувства по-зле. Но сега това не беше важно, сега главното беше най-сетне да завърши програмата, принципно новата програма за защита на компютърната информация, която десетки банки очакваха от него.

Компютърният център, в който работеше Мискарянц, бе получил вече стотици поръчки за този програмен продукт, очакваше се огромна печалба, а работата на Герман взе, че се закучи. Ни напред, ни назад. Не помръдва и туйто. Началството дава зор, възложителите загряват телефоните — видите ли, ние ви платихме аванс, а къде е обещаната програма? Герман започна да нервничи, но това естествено не ускори работата, дори напротив. Обзе го сякаш някакво вцепенение. И именно тогава познати го посъветваха да потърси помощта на Александър Инокентиевич Бороданков, завеждащ отделение в една московска клиника. И се оказа, че не сгреши, като последва този съвет.

Герман добре си спомняше своето първо посещение при Бороданков. Александър Инокентиевич беше приятен, възпълен човек с очила с дебели рамки и големи, добре поддържани и красиво оформени ръце.