Александра Маринина - За всичко се плаща

— Не знам, Саша — повтори тя, прегърна го през врата и свря брадичка в гъстата светла коса на мъжа си. — Не знам защо, но имам чувството, че няма да успеем, те ще продължат да умират и ние няма да се преборим с това. Понякога се улавям, че преставам да разбирам какво правиш. Сигурно просто нямам достатъчно интелект за тази работа. Дори ако успееш, аз няма да напиша докторска дисертация.

— Ще успеем — меко я поправи Бороданков. — Не аз, а двамата с тебе. Всички ние. Ти си способна, Олюшка, талантлива си, непременно ще защитиш докторска дисертация. Ще патентоваме изобретението и ще се махнем оттук, ще си отворим собствена клиника, ще станем богати и уважавани хора. Ще видиш, всичко ще се нареди великолепно. Сега ще обиколя стаите и ще се прибираме. Хайде днес да излезем да вечеряме навън. Толкова си красива с този костюм, не ми се ще да го свалиш и да се развихриш край печката. А, какво ще кажеш?

— Добре — кимна Олга, после стана и оправи полата си. — Върви, Саша, ще те почакам тук.

Бороданков свали от закачалката ослепително бяла престилка, облече я и грижливо закопча всички копчета, след което тръгна на вечерна визитация. Докато крачеше по дългия светъл коридор на отделението, той си мислеше, че Олга, разбира се, е права — без разработките на Лебедев не могат да направят следващата крачка. Той се преструва на гений само пред жена си, като твърди, че щом Лебедев го е измислил, и той, Бороданков, ще успее. Всъщност Александър Инокентиевич прекрасно си даваше сметка, че не може да се мери с Лебедев. Лебедев винаги бе успявал в неща, с които другите не се справяха. Бороданков го разбираше още навремето, когато беше аспирант при Лебедев. Как пък можа да умре точно в този момент! И кой дявол накара стария глупак малко преди смъртта си да се ожени за онази хлапачка! Ако си беше женен за своята бабичка, тя нямаше да помръдне навън от Русия — и никакви проблеми! А Вероника веднага си намери спонсор и хукна за чужбина с целия архив на мъжа си. Върви, че я търси сега.

При Мискарянц Александър Инокентиевич се отби най-накрая. Герман седеше пред компютъра, потънал в работа.

— Добър вечер, приятелю. Виждам, че работата ви върви с пълна пара — весело го поздрави лекарят.

— Да, много успешно. Просто не е за вярване колко добре работя тук! Струва ми се, че бих останал при вас цял живот — засмя се в отговор програмистът.

— И кога ще приключите?

— Мисля, че вдругиден. А може би дори още утре. Кажете, Александър Инокентиевич, ще може ли да се прибера вкъщи веднага щом завърша програмата?

— В същия миг! — увери го Бороданков. — Ето че все пак ви се прибира, а току-що казахте, че бихте прекарали тук целия си живот. Добре, виждам, че с работата ви всичко е наред. А инак как се чувствате? Нещо да ви безпокои?

— Ами… — Герман сви рамене, — някаква слабост, но това е дреболия, уверявам ви. Така е, защото съм постоянно седнал, изобщо не ходя, не се движа. Щом се прибера, веднага ще се почувствам по-добре, въпрос на два-три дни.

Лекарят забеляза, че челото на Герман е покрито с капчици пот и косата е полепнала по него, въпреки че заради отворения прозорец в стаята беше доста хладно. Около очите се бяха оформили синкави сенки. Прав е, каза си Бороданков, въпрос на два-три дни. Че дори и по-малко.

— Откога чувствате тази слабост?

— От три-четири дни, мисля. Може би пет. — Герман сви рамене и радостно се засмя. — Толкова много работя, че всички дни се сляха в един. Ако ми кажете, че съм при вас вече цял месец, ще ви повярвам.

— А, не бива така, приятелю — укорително поклати глава Александър Инокентиевич. — Дори при най-продуктивната работа трябва да се почива. Разбира се, не бива да се разсейвате — моята методика го забранява, но сънят е задължителен. Не забравяйте: насън мозъкът продължава да работи и между другото — много по-добре, отколкото по време на бодърстване. Вие цял ден го карате да работи в определена насока, която на вас самия ви изглежда вярната. Натоварвате биологическия си компютър с информация, а после започвате да му нареждате как трябва да преработва тази информация. Но в указанията ви често липсва логика, те са повлияни от личния ви вкус, като започнем от това, че еди-кой си учен или специалист ви е крайно неприятен и затова вие, без да забележите, избягвате подходите, които този специалист предлага, и свършим с вашето раздразнение и чувството, че не сте добре, сякаш сте яли нещо, което не става за ядене. А когато спите, всички подобни глупости спят заедно с вас, а мозъкът, натоварен с информация и с чисти, неразмътени от никакви емоции теоретични постулати, работи ритмично и спокойно, с онова темпо и в онзи режим, който му е най-удобен. Нали неслучайно, когато дойдохте при нас, когато се откъснахте от всичко, което ви разсейва, и се успокоихте, трябваше да започнете работата си отначало! Защото, признайте си — напоследък вкъщи почти не бяхте спали, нали?