Александра Маринина - За всичко се плаща

Герман пресметна наум каква сума може да си позволи за лечението. Макар и трудничко, краищата се връзваха.

— Кога ще можете да ме приемете? Сигурно доста хора чакат?

— Вярно е, чакат — усмихна се закачливо Бороданков, — но нали за вас ми се обади Наталия Николаевна, а хора, за които ме моли тя, не чакат на опашка. Ако искате, мога да ви приема дори още днес. Идете си вкъщи, вземете каквото ви е необходимо за работата и се върнете. Ще бъда в кабинета си до шест и половина.

— Но ако работя тук, ще ми трябва компютър.

— Разбира се, вземете си компютъра, ще го сложим в стаята. Няма проблеми.

— А жена ми ще може ли да ме посещава? Разрешено ли е?

— Разбира се, нека идва. Но моята методика включва такова правило: през първите няколко дни пациентът навлиза в режима, който му препоръчвам, а после вече решава дали посещения на роднини и приятели се вписват в този режим. Разбирате ли, в основата на моя метод е поставена възможността човекът изцяло да се отдаде на работата, с която се занимава, и нищо не бива да го разсейва. Всеки разсейващ момент, дори с положителен заряд, може да попречи на продуктивното творчество. Тъй че първо сам вижте как ще ви потръгне, а после ще решите искате ли да ви посещават.

След три дни Герман разбра, че не му трябват никакви посещения. Работата му тръгна толкова успешно и леко, че му се струваше кощунство да се откъсне от нея дори за минута. Отначало опита да завърши варианта, над който си блъскаше главата вече два месеца, но изведнъж проумя, че е тръгнал глупаво, че трябва да подхване работата по съвсем друг начин и започна всичко отначало. Сега, след десет дни престой в отделението на доктор Бороданков, новият вариант на програмата скоро щеше да бъде завършен и Герман бе в необичаен творчески подем, който с всеки изминал ден набираше скорост. На този фон все по-явната физическа слабост му изглеждаше дреболия, която не заслужава внимание.

Александър Инокентиевич Бороданков се извърна, чул скръцването на отварящата се врата, и видя Олга. Тя беше вече без престилката, смяната й бе свършила и ето че стоеше на прага на кабинета му в красив тъмнозелен костюм, състоящ се от дълго сако и къса пола. Със своите гладко вчесани назад коси и с големите очила със синкави стъкла сега тя приличаше не на медицинска сестра, а на делова секретарка на голям началник.

— Саша, Мискарянц пак нищо не е ял — каза тя угрижено и кой знае защо — тъжно. — Изглежда, нещата вървят към приключване.

— Втори ден ли?

— Да. Работи като обезумял, а не е докоснал чиниите. Наистина ли нищо не може да се направи?

— Глупав въпрос, мила. Щом не изпитва глад, значи са започнали необратимите промени. Той поне изтрая повече от другите, днес стават десет дни, откак е при нас, а другите издържаха само по седмица. Може би все пак сме успели да налучкаме методиката, как мислиш?

— Едва ли — въздъхна Олга. — Просто Герман се оказа по-здрав от другите. Саша, повече не може така, нали виждаш, че нищо не излиза. Без архива на Лебедев не можем да напреднем. Хайде да си го признаем най-сетне.

— Не. — Отговорът на Бороданков беше твърд като юмрука му, който той в същия момент стовари върху коляното си. — Не, няма да се предам. Щом Лебедев е могъл да го измисли, и аз ще мога. Вярно, Мискарянц не е руина, но и у него със сигурност дремят всички болежки, които е нормално да има един трийсетгодишен мъж. Не е възможно да е напълно здрав. Гастрит, пушачески бронхит, леки сърдечни отклонения… Видя ли какви са мускулите на краката му? Определено е играл футбол или хокей. А щом е играл, значи е падал, тоест неизбежно има някои недоизлекувани мозъчни сътресения. Не може да е по-здрав от онзи художник — Вихарев. А Вихарев издържа само четири дни. Единственото, което му куцаше, бе леко повишеното кръвно налягане, обаче ето — инсулт. Сигурен съм, че сме на прав път, трябва да продължим да работим с модификациите на лакреола. Още малко — и ще се поздравим с успех.

— Не знам, Саша.

Олга хвърли чантичката си на фотьойла и отиде при Бороданков. Александър Инокентиевич я прегърна и я настани на коленете си.

— Ама какво ти става, Олюшка? Отчая ли се? Винаги е така, трябва да изтърпиш тези моменти. Представи си обаче какво ни чака, когато доразработим методиката. Смятай, че докторската степен ти е в джоба. Слава, почести, пари! Помисли си само — цяла година работиш като медицинска сестра с твоята кандидатска степен. Е, няма ли да те е яд, ако жертвата ти се окаже напразна?