Александра Маринина - За всичко се плаща

— Вярно е — учудено проточи глас Мискарянц. — Какъв ти сън, когато гониш срокове, началството те припира, възложителите те тормозят, а от работата нищо не излиза… И да искаш да заспиш, не можеш.

— Виждате ли? Трябва да спите задължително, и то по много, инак и дума не може да става за каквото и да било продуктивно творчество. Докато бодърствате, вие се насилвате, опитвате се да ръководите собствения си мисловен процес. А невинаги го ръководите правилно. Само че не всеки намира у себе си сили да го признае. Е, добре, приятелю, сбогувам се с вас до утре и още веднъж ви напомням: сън, сън, сън.

Когато излезе от болничната стая на Герман Мискарянц, Александър Инокентиевич се отби в стаята, на чиято врата се кипреше табелка „Лаборатория“. В обикновените болници зад врати с такива табелки се изследват взети от болните кръв, урина, стомашни сокове. Но в кризисното отделение, чийто завеждащ беше Александър Инокентиевич Бороданков, в лабораторията работеха фармацевти.

— Кой подготвя комплекса за осма стая?

— Аз. — Младеж на около двайсет и пет години, добре сложен, с обла глава и внимателни тъмносиви очи, се обърна на своя въртящ се стол и учтиво стана.

— Изключете от комплекса всички успокоителни и приспивателни препарати! — нареди лекарят. — Оставете само лакреола и витамините.

— Добре, Александър Инокентиевич.

Той остави фармацевтите да работят и се върна в кабинета си. Олга седеше до неговото бюро и четеше дневника на наблюденията, който Бороданков водеше за всеки пациент. На тетрадката пред Олга бе залепено листче с надпис: „Стая 8. Мъж, 30 години, няма оплаквания, отрича хронични заболявания. Математик-програмист.“

Когато чу вратата да се отваря, тя се извърна и погледна въпросително мъжа си:

— Е, какво е положението?

— Нищо ново, Олюшка. Нали ти разнесе вечерята, видяла си ги с очите си. Писателят кърти непробудно, откак постъпи при нас вчера — само спи. Художничката работи — нищо друго не поглежда. По договор е трябвало да илюстрира двайсет тома детска енциклопедия, направила четири тома и изпаднала в криза. Спомняш си, нали, тя се оплакваше, че искала да намери за всеки том отделно образно решение, собствен стил, но не успявала. А не й било интересно просто да рисува илюстрации към текста. Според мен сега прави по цял том на ден.

— А Мискарянц?

— С него нещата не са толкова прости, мила. Налице са признаци на остра сърдечна недостатъчност, очевидно именно от нея ще си отиде. Но му остават да живее минимум два дни, дори може би три, а ще успее да завърши програмата си още утре. След това няма да имам основания да го задържам тук, ще се прибере вкъщи и ще умре в леглото си. А това, както разбираш, не бива да допуснем по никакъв начин.

— И какво предлагаш?

— Отмених приспивателните и успокоителните му, оставих само лакреола и витамините. Това или ще забави работата му над програмата, или ще ускори края. Да си виждала чадъра ми? По дяволите, къде ли съм го заврял? А, ето го. Това е, миличко, готов съм. Да вървим.

Александър Инокентиевич отключи тежката врата на служебния вход и когато излязоха, грижливо я заключи. Без знанието и разрешението на завеждащия никой не можеше да влезе в кризисното отделение, дори главният лекар на клиниката.

Олга Ретина, съпругата на Александър Инокентиевич Бороданков, имаше много щастлив брак. Тя бе завоювала съпруга си дълго и трудно, цели седем години, и сега трепереше над него, както някои хора треперят над автомобил, за който са пестили дълги години.

Олга бе заложила на симпатичния неженен доцент от катедрата по психиатрия още в първи курс. Според младата студентка, пристигнала от далечния Ворошиловград и живееща в студентското общежитие, евентуален брак с него щеше да бъде много сполучлива стъпка — полезна и за по-нататъшния й живот в Москва, и за кариерата й. Тя веднага съобщи, че ще специализира в тази катедра, посещаваше всички семинарни занятия и научни кръжоци, ходеше на консултации, при което все гледаше да се върти пред очите на доцент Бороданков, и избираше часове, когато той също бе в катедрата. Александър Инокентиевич естествено не беше наивен и веднага отгатна маневрата. Във връзките със студентки за него нямаше нищо ново и той доста ловко умееше да получава своето удоволствие, без да се хваща на въдицата. Но този път ситуацията бе малко по-различна. Работата беше там, че Оля Решина не му харесваше. Вкусът на Бороданков не се отличаваше с оригиналност — той обичаше стройни дългокраки блондинки с големи гърди и тесни бедра. А Олга беше съвсем друга: тъмнокоса, с едър кокал, апетитно заоблено дупе и малък, спретнат бюст. С една дума — абсолютно неподходяща. На всичко отгоре беше късогледа и носеше очила, но в интерес на истината — отиваха й. Очите на Олга бяха с красива форма, но малки, и скъпите рамки с опушени стъкла напълно скриваха този дефект.