Александра Маринина - Всичко наопаки

Казват, че има хора, които обичат да ходят на погребения. Аз не съм от тях, може би все още не съм на такава възраст, че да обичам подобни мероприятия, а може и да е от характера ми. Пък и въобще не съм сигурен, че съществуват такива хора. Лично аз не намирам нищо хубаво или поне интересно в погребенията. Въпреки относителната ми младост съм изпращал в сетния им път вече доста личности — малцина от младите спортисти успяват да превърнат спорта в своя професия за дълги години, но пък легион са онези, които продават яката си мускулатура и придобитите в спортните клубове навици срещу добри пари на охранителни служби или срещу още по-добри пари — на престъпници. Така че ето, погребваме ги.

Но днешното погребение, на което отидох, както му е редът, с черни дънки и черно поло, стиснал в ръце букет разкошни разноцветни астри, беше друго. Солидно, спокойно, многолюдно. И което е най-любопитно — нито един истеричен писък, никой не ридаеше трагично, не се хващаше за сърцето, не изгубваше съзнание, както се случва често, когато внезапно умре човек, чиято смърт никой изобщо не е очаквал и поради това напускането на този свят хвърля близките му в шок. Мда, аз не видях ни най-малки признаци на шок. И това беше странното.

Впрочем да не си кривя душата. Още два дни преди това дълго и досадно ме разпитва следователка, защото резултатите от аутопсията показали абсолютно недвусмислено: смъртта настъпила в резултат на отравяне, а по-точно — на спиране на сърцето, предизвикано от огромна доза лекарство за сърце, предписано на един от членовете на семейството. Но съвсем не на този, който в крайна сметка умрял. Човек може да изпие хапче по погрешка, но едно, а не двайсетина, при това разтворени в голяма чаша чай. Такива ми ти работи…

Пред ритуалната зала бях един от първите и останах в колата, наблюдавайки пристигащите. Около пет минути след мен се появи лъскава, току-що измита кола, от която за мое огромно изумление слезе Игор, участъковият на микрорайона, където живееше семейство Руденко. С Игор се познавах отдавна, още откакто започнах да работя при Руденко, той ми харесваше и дори на два пъти пихме с него бира в близкото капанче и си бъбрихме за разни дреболии, така че аз естествено бях забелязал, че дрехите му, макар да не бият на очи, са маркови, но и през ум не ми беше минавало, че този човек кара такава кола. Впрочем колата може и да не беше негова, може просто да я беше взел назаем от някого, за да стигне до ритуалната зала, която се намираше доста далеч от центъра.

Игор ме забеляза, дойде и седна до мен на предната седалка.

— Здрасти — кимнах, — дошъл си да изразиш почит и съболезнования ли?

— Следователката ми нареди да дойда — мрачно отговори той. — Да понаблюдавам. Нали разбираш, смъртта не е естествена. И оперативните работници ще дойдат. Паша, ти знаеш какъв е редът, нали?

Отново кимнах. Колко такива погребения помнех…

— Ще тръгнеш с първата група, с близките.

Учудено погледнах участъковия. При церемонията с прощаването в залата с ковчега канят първо най-близките, с други думи, членовете на семейството, дават им възможност да останат насаме с покойника, да поплачат, а едва по-късно, след десет-петнайсет минути, когато отмине първата вълна от истерии, пускат всички останали и тогава започва същинската гражданска панихида или опелото — според случая. Аз не съм член на семейство Руденко, а за да ме причислят към него, би било нужно много добро желание. Какъв съм им аз? Наемен работник.

— Не е удобно — казах колебливо.

— Разбирам — в гласа на Игор зазвуча неочаквана мекота, — всичко разбирам, Паша, но те моля, направи го. Моля те. Защото аз или оперативните по никой начин не можем, а трябва да има външно око. Непременно. Убиецът е някой от онези, които ще влязат с първата група, с близките. И е много важно да знаем кой къде е застанал, как се е държал, как е гледал, кой с кого си е говорил, кой е плакал, а кой само се е преструвал, че скърби.

Мълчах, вперил очи в арматурното табло.

— Разбери — настойчиво продължи Игор, — първият момент, когато видят отворения ковчег, е най-шокиращият, винаги е така. Повечето са виждали човека само жив и здрав, после го откарва „Бърза помощ“, после им съобщават, че той е умрял, и накрая го виждат вече мъртъв в ковчега. Това е невероятен шок. В такъв момент хората трудно се владеят, почти не разсъждават и много често излизат на показ неща, които те биха искали да скрият. Е? Ще помогнеш ли?