Александра Маринина - Всичко наопаки

С една дума, убеди ме.

И ето, стоя в малката красива зала, в чийто център е поставен отвореният ковчег, и наблюдавам присъстващите, скрил очи зад тъмните стъкла на очилата си. Тук всички са с очила, всички до един, освен най-малкия, шестгодишния Костик, и иди разбери дали човекът прикрива зачервените си и подпухнали от плач очи, или сухия си, равнодушен или пълен със злорадство поглед.

Кой от тях е убиецът? Кой? Това с абсолютна сигурност е някой от тях, защото няма кой друг да бъде.

Можех ли преди две години, когато започнах работа при Руденко, да предположа, че всичко ще свърши така страшно?

Когато бях още малък, мама постоянно ми повтаряше, че трябва да бъда по-умен, по-хитър, по-предпазлив, че аз с моята крайна праволинейност, която поради наивност смятах за честност, само ще страдам. Види се, мама е била права, но за да оценя това, трябваше да работя почти трийсет години, да се напатя, да завоювам разни награди и медали, както и званието майстор на спорта от международна класа, да поживея на ръба на инвалидността и в края на краищата да остана без работа и без жилище. По-точно, жилище все още имах, но много условно, а работа — никаква. Изобщо никаква. А условността на моя подслон се състоеше в това, че хората с половин уста ми разрешиха да поживея в този дом безплатно, но за твърде кратко време.

Както много младежи, аз правех, и то неведнъж, типичната грешка: смятах, че така ще е винаги. Винаги ще имам младост, сили, здраве, физическа кондиция, спортни успехи, винаги ще имам работа и пари, както и любов. При което обектите на самата любов периодично се сменяха, но въпреки това всеки път бях твърдо убеден, че това никога няма да свърши.

Бях глупак и си платих за това. Не, не глупак — направо идиот, и то фантастичен. Сигурно просто ми вървеше в сферата, която се нарича личен живот, и всяка следваща жена се появяваше на пътя ми в момент, когато все още не съм се разделил с предишната, така че жилищният проблем някак не ме застрашаваше: аз просто се местех от единия апартамент, принадлежащ на дамата на сърцето ми, в друг, чиято стопанка ставаше моя нова любима. Да се чудиш просто защо смятах, че така ще е винаги?

Не, излъгах ви — разбира се, нищо подобно не си мислех и тъкмо там се крие фаталната ми грешка: аз изобщо не мислех за бъдещето. Че какво да мисля за него, щом то ще бъде същото като днес? Ще има заможни сладурчета с апартаменти, ще има платени двубои в закрити клубове и „черни“ тотализатори, ще има и хора, които сериозно искат да тренират и ще плащат добре за това. Така че защо да му мисля?

После сериозно осакатях, след като се озовах с колата си на лошо кръстовище в неподходящ момент. Пет секунди по-рано или по-късно — и пияният кретен, който летеше на червено със скорост малко по-ниска от скоростта на светлината, щеше да ме подмине. Но не ме подмина и когато след половин година излязох от болницата, вече не можеше и дума да става за някакви сериозни двубои със сериозни противници. През тази половин година моята хазяйка беше успяла да реши личните си проблеми по най-кардинален начин, тоест бе получила предложение за брак. Естествено, не от мен. Изгубих възможността да живея при нея, но тъй като годеникът й се оказа голяма клечка, по времето, когато излязох от болницата, тя вече се беше преместила при него в извънградската му къща, а на мен милостиво ми разреши да поживея в нейния апартамент, само че не за дълго, а само докато си намеря жилище. Още ли не сте разбрали? Аз не съм московчанин. Дошъл съм от съвсем друг град, малък и отдалечен, защото, както и огромен брой хора, наивно смятах, че ако изобщо някъде съществува красив живот, живот като на кино, това е само в столицата, където се въртят много пари и съществуват маса възможности да се изявиш и някак да се издигнеш.

С една дума, бих могъл дълго да описвам историята на своята глупост, но няма да го направя, защото е важен резултатът: аз се лиших едновременно от физическата си сила, от парите (вярно, остана ми новичката кола — старата, която претърпя катастрофа, не можеше да се оправи и първото, което направих, след като ме изписаха, беше да си купя кола, в която бухнах всичките си спестявания, и без това вече оскъдни, защото половин година лечение не е евтино удоволствие), от работата и от жилището. Към списъка на нещата, които нямах, трябва да добавя и желанието да се прибера вкъщи, в родния си град. Не ми се искаше да напускам Москва. Сигурно нямах и акъл, защото кой умен човек купува кола, когато няма къде да живее? Но аз не бях в състояние да си се представя без кола. Как така, в Москва — без кола? Така че наврях гордостта си в едно пикантно място и започнах да търся работа. Ако мама беше до мен, разбира се, щеше да каже, че трябва да бъда по-умен и хитър, тоест да се преструвам, че съм затрупан с предложения, че в ценен кадър като мен всеки е готов да се вкопчи с две ръце, но видите ли, писнало ми е да работя с яки чичковци с напомпани мускули, вече съм спечелил всички пари, които ми трябват, така че сега търся нещо по-забавно — предлагайте, а аз ще избирам и ще се правя на важен. Но мама я нямаше до мен и аз с моята идиотска праволинейност захванах да си търся работа, като пуснах сивито си в Интернет, а освен това се обадих на всички места, където бях работил през последните осем години, честно обясних здравословните си проблеми и признах, че съм готов да се заема с каквато и да е дейност, стига заплатата да е достатъчна за наемане на възможно най-евтино жилище, за бензин и за храна.