— Хубав е вариантът, направо отличен. Какво спортува момчето?
— Момиче е.
— Какво? — не разбрах аз.
— Не е момче, а момиче.
Нана ме гледаше със странна усмивка, чийто смисъл не разбирах. По дяволите! Момиче значи. Добре де, какво значение има? Момиче да е. Да се надяваме, че си е избрало не съвсем „момичешки“ спорт като художествена гимнастика или синхронно плуване, от които аз абсолютно нищо не разбирам. А може всичко да не е чак толкова страшно и момичето да е решило да овладее в домашни условия бойните изкуства, а в тях аз съм спец, за това ме бива най-много.
И зададох вече следващия въпрос, съвсем делови:
— На колко километра е от Московското околовръстно? Далече ли живеят?
— Че за теб какво значение има? — позасмя се Нана. — Нали ти трябва работа и заплата. Или ако живеят далече, работата не те интересува?
— А, не — смутих се аз и си направих извода, че потенциалните ми работодатели живеят някъде на края на географията и ще трябва да пътувам по два часа в едната посока, че и повече. — Просто попитах, да съм наясно.
— Добре, успокой се. Те живеят в Москва, в центъра.
Помислих, че ми се е счуло. Как така — в Москва, в центъра? Къща ли имат? Но щом имат толкова пари — а аз имам представа колко струва къща в центъра на Москва — за какво им е потрябвал някакъв безработен, почти неизвестен провинциалист с тежка травма, след като могат да наемат за треньор на ненагледното си момиченце най-именития и скъп специалист, та дори и олимпийски шампион? А ако парите им не са „толкова“ и те не живеят в къща, къде тогава, ако може да попитам, трябва да тренирам рожбата им? На килимче в коридора? Вярно, апартаментът може да е много голям и в него да има отделно, достатъчно просторно помещение за спортуване, но жизненият ми опит показва, че хора с прилични пари все пак се стараят да живеят в собствени къщи извън града, а не в центъра на столицата.
— Защо? — попитах тъпо.
Нана помълча, загледана кой знае защо не в мен, а в запълнените страници на бележника си. Виж, аз гледах нея и си мислех, че тя, както и преди, буди у мен асоциации с орхидея, поставена на отрупано с книжа бюро. У Нана, ако си спомням правилно, са смесени много гени: корейски, грузински, молдовски и славянски — и това е направило външността й екзотично-прекрасна, макар и неотговаряща на никакви съвременни канони за красота: гарвановочерна коса, едър, леко гърбав нос, дръпнати очи, силно извита горна устна — съчетанието на всичко това беше необикновено, ярко, някак дисхармонично и поради това ужасно привлекателно. Поне за моя вкус. Но ако съдя по това, колко безжалостно бе пресечен навремето моят романтичен порив, подобни вкусови пристрастия са присъщи не само на мен…
— Слушай, Паша — заговори тя най-сетне, — въпросът ти беше правилен. Но аз нямам отговор. Наистина, защо живеят в града, макар да имат повече от достатъчно пари? Или наистина там парите не са толкова много? Самата аз съм натрупала доста въпроси за това и твоята бъдеща работа до голяма степен зависи от готовността ти да ми помогнеш да намеря отговорите.
— Не разбрах — проточих озадачено.
Не, да не си помислите, че съм пълен тъпак, просто Нана Ким е ръководител, който често води преговори, така че се е ошлайфала в изящните формулировки, а аз съм простовато момче, да не кажа просто, далеч съм от дипломатичността, речникът ми е бедничък (така поне твърди мама, която цял живот работи като учителка по руски език и литература), така че започнат ли да ми говорят ей така, сложно, слухът ми възприема трудно.
Нана обясни. Работата била там, че някакъв бизнесмен на име Михаил Руденко преди известно време предложил на собственика на издателството, в което работи Нана Ким, благотворителен проект, условно наречен „Млада поезия“. Руденко да дава парите, а издателството да намира млади, талантливи поети и да публикува стиховете им. Този проект не може да има търговски успех и вложените от бизнесмена пари никога няма да се възвърнат, защото днес поезията не е на мода и стихосбирки купуват само любители и специалисти, които са крайно малко на брой. Но Руденко и не разчитал да си върне инвестициите, поне така заявявал. Собственикът на издателството приел предложението, проектът вече бил в значително напреднал стадий, след един месец щели да излязат първите три стихосбирки, за годината било планирано издаването на още четири. Вярно, книжките били тънички, малки, но все пак поредица — с твърда корица, серийно оформление, изобщо всичко както му е редът. А на Нана, като ръководител на службата по безопасност, всичко това изглеждало крайно подозрително. Кой днес влага пари в поезия? Никой. Кой дава пари за неизгодни проекти и при това дори не намеква за възможност неговото име или името на фирмата му да се споменава на първите страници или някъде другаде? Няма такива. За какво е нужно всичко това на бизнесмена Руденко? Не е ясно. Ако проектът носи поне някакъв доход, би могло да се предположи пране на пари, но нали доход не се очаква, тиражите ще бъдат възможно най-минимални, а и те определено ще останат да събират праха в склада, пак добре, ако книжарниците вземат поне стотина бройки. С една дума, пълна мъгла. Сред тази мъгла в частност се рее и въпросът защо заможният Михаил Руденко не си е купил, както болшинството преуспели бизнесмени, къща извън града, а продължава да живее в Москва. Нана се опитала да озадачи с въпросите си собственика на издателството, но той не им обърнал особено внимание и отговорил, че Михаил е свестен човек и няма никакви основания да го подозира в каквото и да било. А между другото, тия дни господин Руденко в разговор със собственика попитал дали познава някой човек, който би могъл да се занимае с физическата подготовка на петнайсетгодишната му дъщеря. Издателят обещал да поразпита и преадресирал въпроса към Нана, тъй като тя дълги години се е занимавала със спорт, завършила е физкултурния институт и изобщо, както се казва, била в течение.
Читать дальше