Колин Грийнланд - Всичко от начало

Над тях се извисяваше зеленият купол на „Сънят на праведните“. Табита се насочи към вратата, като си проби път през поразените гости, събрани около входа. Нещо им пречеше да влязат, навярно силово поле.

Когато стигна до стълбището, в краката й се появи зеленикав огън.

— Насам, капитан Джут — извика той с глас на измъчена пружина. Щитът се разтвори със звук като от свален цип, след което отново се сгъсти зад нея.

Обърнатият с главата надолу атриум пустееше. Самотен шпаньол проучваше съдържанието на изоставени чували за трупове. Той ужасено погледна към зеления огън и избяга със скимтене.

Във въздуха се носеше висок звук от различни уреди, които едновременно са се повредили. Табита закрачи по тунела и се сблъска с група фраски.

Бяха по-дребни от онези, които бе срещала, и излъчваха силна миризма на восък. Те обикаляха наоколо и кършеха пръчковидните си крайници.

Фраските не обърнаха внимание на огъня, който се стрелна право през тях.

Вцепенена от страх, Табита наведе глава и го последва.

Пуснаха я да мине, като обезпокоено пращяха и жалостиво подсвиркваха помежду си.

Мъжкари. Мъжкари, останали без командир.

Свещите в облицования с дървена ламперия коридор не горяха. По пода лежаха тела. Някои очевидно бяха мъртви от дълго време. Други бяха ченгета, отпуснати по гръб като чудовищни хлебарки. Крайниците им продължаваха да потръпват. В сенките работеше втора група фраски. Подчинили се на някакъв объркан импулс, те опаковаха един от полицаите в пашкул.

Табита извърна очи и продължи нататък. След нея се протегнаха пръчковидни ръце и я хванаха за крачола. Зеленият огън припламна в тунела и изчезна.

— Саския! — извика тя. — Кстаска!

— Табита! Тук вътре!

Табита рязко дръпна крака си, отскубна се от шепнещите фраски и се затича към гласовете.

Саския и Кстаска бяха в камерата при Хана и седяха на саркофага. Херувимът беше включил опашката си в него и помагаше на мъртвата жена да проникне в по-дълбоките проходи на фраскската оперативна система.

— Не, не — казваше Хана. — Губя го. Там. Казах ти. Не трябва да ме притесняваш, миличка.

Саския скочи на крака и прегърна Табита.

— Открили са те! Знаех си.

— Добре ли си? — попита Табита.

Близначката изглеждаше съсипана от изнемога. Косата й бе разчорлена, дрехите — разкъсани. Отгоре носеше плетена вълнена жилетка на шахматно разположени червени и бледолилави квадратчета и лекьосан фрак.

— Да, добре съм — с принудена усмивка отвърна тя. — Изглеждаш ужасно. Пфу, и смърдиш!

Табита се огледа. Опита се да избърше от якето си голямо петно от мъртвия капелан. Слузта полепна по пръстите й.

— Стана още по-лошо — тъпо каза тя. Не й се мислеше за това. Завъртя се към неподвижната фигура в леденото легло. — Хана, ние победи…

Лицето й пребледня. Ушите й кънтяха. Явно запасът от ужаси не се бе изчерпал.

— Божичко… — промълви тя.

Беше зърнала фризерната пещера под прозореца. Почти й се искаше Хана да не бе изключвала Ливадата.

Гледката представляваше леден ад, достоен за въображението на някой древен земянит. По време на полета се бяха отчупили цели парчета от стените и разкриваха пчелната пита от криокилии, в която се бе крила фраскската армия.

Някои все още бяха там. Табита ги, виждаше вътре, свити на кълбо, бели и обвити в пашкули, изгнили в килийните си.

Много от онези, които се бяха събудили, продължаваха безцелно да се мотаят из пещерата и да се блъскат един в друг. Почти всички бяха мъжкари и притежаваха също толкова мозък, колкото товарен робот. Това бяха фраскски войници, отгледани като нападателна сила, заспали ледения си сън, без да знаят нищо друго, освен че щом се събудят, ще дойде време за битка.

И сега бяха разбили всички фризери, опустошавайки цялото им съдържание.

Навсякъде имаше кръв, море от кръв, киша и охлаждаща течност, изпарила се от избухнал циркулатор. Фраските газеха в тинята от човешки останки и се сражаваха помежду си. Имаше маршали, по-дребни женски, които шляпаха наоколо, гонеха ги и ги хапеха, но бяха изгубени без царицата си. Също като извадените от строя ченгета, те дори не можеха да намерят изхода на камерата, без специален сигнал от царски феромони.

Някои стояха неподвижно сред хаоса като изсъхнали храсти. Други панически се бяха покатерили на тавана, където се бяха скупчили на гроздове и пращяха. Не можеха да правят нищо друго, освен безкрайно да тананикат възкресителни мантри като насекоми, които се учат да се молят. Отделяйки омекотителна слуз и отвратителните течности на недоволството си, те висяха с главата надолу едва на три метра от плексигласовия балон, от който ужасено ги гледаше Табита.