Цветан Северски - Ако всичко се повтори...

Отначало се показа шапката на слънцето, после изникна перчемът му — розов като главата на сънлив малчуган. Накрая, излюпило се вече, то се усмихна като в най-хубавите земни утрини и се наведе да наплиска лицето си с роса. Но тук роса нямаше.

— Интересно — обади се Щурмана. — Слънцето изгрява от запад.

„Като тогава“ — помисли си Капитана, а гласно рече:

— Тук посоките нямат това значение. Впрочем за какъв дявол сме се раздрънкали. Трябва да събудим нашенците. Спят и навярно сънуват приятни земни сънища.

— Един русоляв малчуган с лунички на лицето търкаше очи с юмручетата си и говореше насън — Щурмана показа с ръце. — Чух само да казва: „Мамо, не искам краве масло… И-е-е, толкова дебела филия…“

— Погледни онова мургаво момиченце с куклата — каза Капитана. — Сигурен съм, че ако я поиска някое друго момиче, ще я стисне и ще каже: „Няма, тя си е моя…“

— Също като на Земята — рече с болка Щурмана и се обърна встрани там, където беше кацнал звездолетът. Антените му бавно се движеха по азимут. А куполът му от това разстояние приличаше на земен глобус, от тези, дето учителите в час по география показват на учениците, въртейки ги с един пръст. Само че този глобус беше обгорен и на места потъмнял — следи от бурното начало. Тогава всичко се разви с фантастична скорост. Накъсан далечен вой на сирени се сля с боботенето на ракетните двигатели, с уплашените викове на децата и неописуемото тресене на Земята. Началното натоварване беше голямо, почти като натоварването върху първите космонавти — нямаше даже микросекунди излишно време за обиране на началната скорост. Изведнъж детският плач секна и само едно общо „ма-мооо!“ увисна в камерата на пасажерите, макар че помещенията на съвременните космически кораби бяха изолирани за безтегловността.

"Как да забравя разширените зеници на Щурмана. Той гледаше през подвижния илюминатор земните облаци, които ни гонеха, и се тресеше от някакъв невъобразимо силен страх. Щурмана, който бе летял цели двайсет години между звездите на галактиката ни и който бе срещал смъртта поне сто пъти, винаги бе намирал умение, кураж и воля да се размине с нея.

Добре, че бях зает с управлението, иначе нямаше да издържа. Вълна, подобна на гравитационната, само че с променящ се център, ни залюля встрани, за миг ни задържа — скоростта падна наполовина и после ни пусна, не пусна, а просто ни блъсна. Бяхме преминали в обсега на друга гравитация. Не гледах индикаторите, нито измервателните уреди. До този момент всички стрелки и лъчеви линии играеха свободно и неопределено. Когато летенето ни мина в нормално космическо, нещо тупна встрани до мене. Обърнах се и видях Щурмана да лежи. Една глътка „антишок“ го върна веднага в действителността. Повярвайте ми, той се усмихваше.

Бяхме спасени.

— Преди да ги събудим — каза Щурмана, — трябва да обмислим версията за причината на идването ни на тази планета.

— Безспорно. Само че ме тревожи тяхната любознателност. Концентратът за заличаване на паметта действува добре, но… — той не довърши…

— Да — промърмори Щурмана. — Трябва ни солидна версия, от опит зная, че по-трудно се лъжат децата: те всичко искат да научат. Започнеш ли да обясняваш, леко-леко те оплитат във въпросите и накрая ти разбираш, че всичко си казал.

— Дали ще стигнат порциите „антишок“? Днес ще имаме тежък ден и ще ни трябват най-малко по две на човек.

— Ти забрави, че трябва да измислим версията, преди да сме пили „антишок“.

Двамата заедно се отправиха към жълтата скала, която с долния си край ближеше всеки прилив на морето. Край вдлъбнатината й, наподобяваща огромно седло, се спряха. Погледнаха назад поляната, на която все още спяха децата, седнаха и започнаха да спорят.

„Парламентьорната група“ от няколко момчета приближаваше „огромното седло“ съвсем демонстративно. Щурмана се изправи и учудването му беше огромно.

— Странно — каза той, — идват като пратеници на противникова армия.

— Глупости, въздържай се! — смъмра го Капитана. — Ти забрави за версията.

— Добро утро! — поздрави най-голямото момче и посочи на останалите къде да седнат.

— Защо не ни почакахте в лагера? — вместо поздрав запита Капитана.

— В концлагера, искахте да кажете — иронично го поправи дългунът. — Дявол да го вземе, защо ни смятате за хлапаци и цял час обмисляте глупави ходове, за да ни „замажете очите“.

— Всяко момче трябва преди всичко да бъде възпитано — нервно го прекъсна Щурмана. — Какви са тези думи: „дявол да го вземе“ и откъде се взе този укор?