Асен Милчев - Улеят на времето

— Вие сте спасителите на ракетоплана — усмихна му се Ева. — Толкова малки, а вече герои…

Момчето се почувствува неудобно от шеговитата похвала и с облекчение посрещна идването на Сола Сегура и Виктор при тях.

— Мирише ми отново на нещо недобро — тайнствено изрече бабичката, в чийто удивителен нюх никой от групичката вече не се съмняваше. — Ако спасителната операция вървеше нормално, досега трябваше да има резултати.

— Какво искате да кажете? — уплашено подскочи Ева. — Да не би да смятате, че усилията на Центъра да ни спаси са пропаднали?

— Никой не е казал такова нещо, мила — както обикновено в такива случаи се впусна да я успокоява Виктор. — Възможни са всякакви усложнения, но всичко ще свърши добре.

В този момент към четиримата се приближиха двама други пътници и те трябваше да прекъснат разговора си. А как им се искаше и на Сола Сегура, и на Ева и Виктор, и на Тони да се успокояват открито в тези критични часове, да разговарят свободно с останалите хора на кораба. Но те бяха участници в едно съзаклятие и трябваше да премълчават онова, в което ги бяха посветили. Докога ли щеше да остане в тайна положението на ракетоплана?

Отнякъде се появиха двамата космонавти и Юри с доста омърлушена физиономия им пошепна:

— Спасителната операция е в ход. При Ланкони е проникнал пратеник от Центъра. Само че курсът на ракетоплана е променен така, както искаше нашият полудял командир. От командната кабина пазят пълно мълчание. Не знаем какво се е случило, но има вероятност Ланкони по някакъв начин да се е добрал до целта си и да насочва кораба по далечния курс, проваляйки замислите на Центъра. От Земята ни разрешиха да действуваме според нашата преценка на ситуацията.

— Какво означава това? — със свито сърце попита Ева.

— Ще се опитаме да влезем в кабината при Ланкони.

Шестимата разбраха, че положението им е много сериозно, може би безнадеждно. Но все още страхът не бе успял да ги стегне в задушаващата си прегръдка и те изпитваха желание да сторят нещо, да впрегнат всичките си сили, за да избягнат надвисналата опасност. А и нищо друго не им оставаше. Като че ли трябваше да разчитат само на себе си.

Аскол се чувствуваше като ученик пред изпит. Стискаше в ръцете си букета с цветя, а сърцето му щеше да изхвръкне. Нормално ли бе един улегнал мъж и то психотерапевт, който вдъхваше морални сили на пациентите си, самият да има нужда от успокоение? Нямаше време да си отговори на този въпрос, защото пристигна пред жилището, където го очакваха. Посивялата жена, която му отвори, имаше очите на Дияна.

— Заповядайте, докторе, много се радвам да се запознаем.

Аскол влезе и вдъхна от атмосферата на дома, където бе преминало детството на неговата любима. Тя му бе говорила за всичко у тях — и за скърцащия диван в хола, останал кой знае от кой прадядо, и за старомодния хладилник с дълбоко замразяване в кухнята. Погледна през прозореца. Отвън в градината над всички околни дървета стърчеше столетната черница с хралупата. Царството на малката Дияна. Аскол приседна и надвивайки вълнението си, поде разговора:

— Навярно се учудвате, госпожо Фрай, че едва след две години се реших да дойда при вас.

Жената само го погледна с дълбоките си черни очи.

— Сигурно ще ви се стори старомодно — продължи Аскол, — но за мен посещението при вас би означавало официално предложение за женитба. Затова досега се въздържах да се срещаме. Не бях все още решил в себе си какво да сторя. Исках най-напред да сключа мир с вътрешните си противоречия. Признавам, че съм постъпвал глупаво. Трябваше да дойде раздялата с Дияна, за да го осъзная.

Домакинята продължаваше да мълчи, окуражавайки го само с благосклонното си изражение, но Аскол усети, че спокойно може да разкрие сърцето си пред нея.

— Знаете, че Дияна отиде да спасява похитения ракетоплан, въпреки че се опитах да я отклоня. В момента тя е в кабината при налудничавия командир и ние не знаем каква е съдбата й. Отгоре нямаме никаква вест. На вас съм длъжен да съобщя, макар че официално се пази мълчание. С всеки изминат ден обаче безпокойството ми расте. Не искам да кажа, че съм загубил надежда да я видя отново. Напротив — единствено тя ме крепи. Опитайте се да си представите колко ми е тежко да работя и да се преструвам на силен човек пред пациентите си, да пресичам всякакъв разговор, да прогонвам всякаква тревожна мисъл за Дияна. Разбира се, вашата майчина тревога несъмнено е много по-голяма. Но вие сте единственият човек, пред когото мога да се отпусна и знам, че ще ме разбере.