Асен Милчев - Улеят на времето

Аскол не бе учуден от тази болезнена логика, която бе присъща за хората, изпитващи угризения. Справедлива или несправедлива бе тя в случая? Каква бе вината на Емил Кантински в разразилата се трагедия и дали той заслужаваше някакво наказание? Аскол отпъди тези мисли — той бе лекар и трябваше да се интересува единствено от лечението на пациентите си. Други щяха да обвиняват и наказват. Но докато този нещастен баща и съпруг беше в болничното заведение, оставаше временно извън обсега на закона.

— Ако сте психически непълноценен човек, ще влияете неблагоприятно върху околните — продължи разговора докторът. — Никой не ви е дал и не може да ви даде такова право.

— И за това съм помислил — плаха усмивка се появи върху измъченото лице на Емил. — Реших да отида на работа като самотен оператор на някоя от съобщителните ретранслаторни станции на астероидите. Или поне засега смятам да сторя така.

— И ще захвърлите всичко, с което сте се занимавали — работата, приятелите, обществото?

— За мен това вече са само думи, без смисъл и съдържание. Няма ги близките ми, които да ме вдъхновяват, да оцветяват дните ми с радост или с огорчение. Не съм задължен никому с нищо. Бил съм винаги полезен на обществото и отново в негово име заминавам. Знаете, че на астероидите постъпват само доброволци или хора, които изтърпяват наложено от съда наказание.

— Вие сте голям учен и човечеството ще загуби от вашето отсъствие.

— Никой не е незаменим.

Аскол често си бе служил с този израз, но сега той го дразнеше, внушаваше му безсилие. Как да предразположи този упорит, обезверен от скръбта човек? Как да го убеди, че е длъжен да преодолее слабостта си, която издигаше в сила?

— Ние не можем да ви заставим да се лекувате — продължи лекарят. — И все пак, ако си отидете веднага от клиниката, ще разочаровате вашия приятел. Предлагам ви да останете известно време сред нас. Тук можете да видите редица интересни случаи. Не бих се учудил, ако те ви повлияят да си промените решението.

— Мога да остана — махна с ръка Емил. — И без това ще трябва да чакам, докато дойде време да се сменя персоналът на станцията. Ще го направя заради Стефан. Той много разчита на вас. Но откровено казано, докторе, не хранете надежда, че ще ме убедите да не заминавам.

«Ще видим» — вътрешно си рече Аскол.

Беше започнал сложна и деликатна игра.

Тони се беше усамотил до един от илюминаторите и гледаше с невиждащ поглед навън. От главата му не излизаше мисълта за Мая. Колко беше щастлив, когато се свързаха по радиостанцията. Но след това тя повече не се обади. А беше обещала. Юри Ликшо и Максим Грейси бяха обсебили единственото средство за свръзка, което щастливият случай им бе предоставил и непрекъснато обсъждаха някакви планове с Центъра по космонавтика. На два-три пъти момчето ги помоли да го свържат с неговата приятелка, но винаги му отвръщаха, че никой не отговаря на повикванията. Дали наистина беше така или само гледаха да се отърват от него? Не му се вярваше Мая да не е пожелала да се чуят отново. Пък и радиостанцията в края на краищата си беше негова…

Детето си оставаше дете. Съдбата на ракетоплана като че ли не го вълнуваше толкова.

Тони се помъчи да се разсее, като си представяше картини от лунния пейзаж. Много му се искаше да стъпи в космическия прах. Винаги си бе внушавал, че ще изпита някакво неповторимо усещане, когато се докосне до частица от безкрайно далечните светове…

Мисълта му продължи да скача. Майка му и баща му ще се изненадат, като го видят колко е пораснал. Ще се зарадват и на подаръците. Къде ли ще го заведат? Сигурно работата им е много интересна. Дали ще му позволят да си събере проби за петрографската сбирка на Мая…

Физиономията на Тони пак се промени. Подсещането за Мая го изпълваше с тревога.

— Защо си толкова посърнал? — внезапно се появи отнякъде Ева и приседна до него. — Кажи ми какво ти тежи на сърцето?

Тони се изчерви. Нима причините за неговото безпокойство бяха изписани на лицето му?

— О, нищо сериозно — смотолеви той. — Не мога да вляза във връзка с Мая — момичето, с което говорихме по радиостанцията.

— Мая ли? — оживи се Ева. — И има радиостанция? Та това сигурно е моята племеничка. Но да, разбира се — плясна с ръце тя, сещайки се за разговора на обеда у сестра си Леда преди заминаването. — Мая споменаваше за един свой приятел Тони, който ще пътува за Луната. Значи това си бил ти.

На Тони му стана приятно, че тази млада симпатична жена беше толкова близка на Мая. Сякаш изведнъж му олекна.