Асен Милчев - Улеят на времето

Емил притвори очи. Как най-близкият му приятел, който веднъж вече го беше избавил от тревогите по избягалата от къщи Мая, си позволяваше да му говори така? Какво го интересуваха другите? Нали Леда и Мая бяха изчезнали завинаги.

Във всички случаи вината щеше да бъде негова. Като директор на института не трябваше да се съгласява с никакви екскурзии в опитните зони, макар да го уверяваха, че вероятността от нещастни случаи е почти изключена. Нямал е право да поема какъвто и да било риск. Емил си припомни натиска, който упражняваха върху него висшестоящите инстанции, за да вдигне забраната за посещения. Затова бяха решили да се влиза на собствена отговорност. И ето сега трябваше да дава отчет на съвестта си. Той се унесе…

А защо Леда не се противопостави на лекомислието му? Сигурно и тя бе разчитала на сигурността, която гарантираше защитното устройство. Не, по-скоро те бяха заслепени от сполуката на Мая да се свърже с ракетоплана. Искаха да я възнаградят за това. Тя изведнъж бе пораснала в очите им и те й гласуваха доверие като на възрастен човек. Или може би искаха по този начин да накарат дъщеря им да забрави тяхното неразбирателство, напрежението, което в последно време витаеше в дома им? Или да избягнат нейните упреци? Колко висока можеше да се окаже цената на един душевен компромис. Гузната съвест не е способна да се прочисти и с най-щедрите жестове… Емил сякаш бе загубил чувството си за равновесие и позволяваше скръбта му да сгъстява все повече черните краски от самообвинения и угризения…

— Слушай, човече — нищо не му оставаше на Стефан освен да повтаря едни и същи утешителни думи. — Защо не проумееш, че нямаш основание да се измъчваш? Безсилен си бил да се бориш срещу капризите на случайността. Ти можеше да загубиш Леда и Мая по най-баналния начин — да ги изпратиш до отсрещния магазин и по пътя да им се случи нещастие. Пак ли щеше да се обвиниш, че си ги накарал да излязат от къщи?

— Не, не е същото — нервно потрепера Емил. — Самият аз подготвих фаталната случайност със серията си от грешки и пропуски. Ако не бях настоявал цялото строителство във вивариума да се извършва не с изкуствено създадени, макар и да са по-устойчиви, а с естествени материали, мостчето над езерото нямаше да се счупи и Мая нямаше да падне във водата. Но аз исках никакъв човешки продукт да не нарушава природната хармония в биокамерата — да не би да повлияе на процесите там. Грешката е само моя — не бях преценил, че при голямата влага и другите ненормални условия във вивариума дървото бързо ще изгние. Бях забравил и да заредя предварително генератора на пистолета си и трябваше да чакам, докато вътре се акумулира необходимата за плазмения взрив енергия. Още една грешка — този път фатална. Освен това наруших професионалните си принципи, направих компромис с личния си морал, проявих нехайство… Нима не заслужавам и да ме съдят?

— Въртим се в омагьосан кръг. Защо не приемаш, че е човешко да се греши? — направи се, че не е чул последните му думи Стефан.

— Какво значение имат причините — и мъдруванията? Нали Леда и Мая ги няма…

Стефан погледна с безпокойство гаснещия си приятел и му каза:

— Ти трябва да се лекуваш, Емил. Иначе си загубен. Ще те погълне Улеят на времето.

Но в този момент нещастният съпруг и баща нито искаше, нито можеше да разбере какво му говореха.

Ланкони рязко се обърна. Устреми безизразния си поглед към Дияна и бавно запристъпя към нея.

— Защо ми съобщавате това? — с глух глас попита той. — Нали дойдохте да ме предадете. Както всички жени.

Постепенно гневът обагри лицето му.

— Упойващ газ! — разкрещя се Ланкони. — Мизерници! Мислят да ме отклонят от великата ми цел! И ми подготвят капан. Смятаха, че ще се хвана! — Космонавтът избухна в безумния си смях, който психоложката вече добре познаваше. — А вие какво, уплашихте ли се? Затова ли решихте да ме предупредите? Как щяхте да се справите с управлението на ракетоплана, ако аз бях… По дяволите! Страхливци, всички сте жалки страхливци.

— Грешите, Ланкони — Дияна се постара да придаде стоманено твърд оттенък на гласа си. — Ако се страхувах, никога нямаше да дойда тук. Причината е съвсем друга. Аз искам доброволно да остана с вас. Да бъда първата жена, участвувала в управлението на кораба, който ще извърши полет по границите на Слънчевата система.

Ако гръм бе поразил Ланкони, въздействието нямаше да бъде така силно. Той остана със зяпнала уста и дишаше учестено. Най-после се съвзе.