Асен Милчев - Улеят на времето

— Не обичам шегите — изръмжа космонавтът. — Такава ли сцена подготвихте да ми разиграете? Защо не ме предупредихте веднага за клопката, ако сте била искрена?

— Исках да проверя, доколко сте убеден в правотата на делото си. Дали сте достатъчно смел и хладнокръвен. И трябва да ви разочаровам — лесно губите присъствие на духа. — Дияна знаеше, че за да не проиграе тази решаваща психологична битка, трябва да бъде непрекъснато в нападение.

— Коя сте вие да ми държите сметка? — опита се да говори все така грубо и непочтително Ланкони, но се усещаше как леко отстъпва от безапелационния си тон. — Никога няма да ви повярвам.

— Ако искате, ми вярвайте. Само помислете какво ми е коствало да се преструвам на незаинтересована, да се подготвям за долната си роля на ловец на отлетели птици, да понасям назидателните лекции на онези жалки книжни плъхове от комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство. Разберете, Ланкони, цял живот съм мечтала да извърша нещо голямо, а не да се свивам по лабораториите и да обработвам психологичните тестове от ежедневието на хората. Омръзна ми всичко да бъде ясно и определено, сиво и делнично. Затова посрещнах с възторг вашето решение да дерайлирате от коловозите на посредствеността и да се понесете към звездите. Благославям лудия си шанс, който ме доведе при вас. Не ме отпращайте, вземете ме, ще се подчинявам на всичките ви нареждания. За двама души ще бъде по-лесно да се справят с опасностите на необикновеното пътуване.

Дияна влагаше в тази тирада цялата си душа. Очите й светеха, страните й бяха зачервени, устата й бълваше огън. Ланкони гледаше тази дребничка черноока разпалена красавица, която му се молеше, и самолюбието му бе поласкано. Ето така ще изглежда неблагодарната Ана, когато той се върне като победител от далечния рейс. А защо да не остави до себе си една своя почитателка? Защо да не приеме нейното възхищение за истинско? Нима постъпката му не заслужаваше искрено преклонение? Човек лесно се убеждава в нещо, което предварително му се иска да е така. А и какво можеше да му навреди тази жена? Той щеше да я държи непрекъснато под око и ако се наложеше, щеше да я обезвреди. Мисълта, че ще има до себе си една предана и при това обаятелна помощничка, която ще облекчи с присъствието си дългите му дни на самота, го изпълни с блаженство.

— Може би сте великолепна артистка — изрече много по-меко космонавтът. — Сама разбирате причините за недоверието ми. Вече сте била натоварена да извършите една измама. Какво ви пречи да се върнете отново към нея? Ще се вслушам в молбата ви и ще ви оставя при себе си, но ви предупреждавам, че ще ви следя най-зорко и ако ме подведете, ще бъда безмилостен.

— Никога няма да забравя добрината ви — усмихна се чаровно Дияна. — И ще ви помогна. Ще видите.

Ланкони не можеше да предполага колко искрена всъщност бе в този момент психоложката.

Доктор Аскол Варо знаеше, че от първата среща с новия пациент зависеше много изходът на неговото лечение. В кабинета го очакваше огромна изненада. Злощастникът беше Емил Катински. Посърнал, съвсем измършавял — нямаше и помен от някогашния приятен мъж, у когото бяха гостували с Дияна. Аскол с тъга си припомни целеустремената Леда и жизнерадостната Мая, които нямаше да зърне повече никога.

— Скърбя заедно с вас — протегна ръката си докторът. — А мъката на Дияна за нейната приятелка ще бъде огромна. За съжаление тя в момента отсъствува. — После, колкото и да беше нелепо на фона на ужасната загуба, която беше сполетяла този човек, той добави: — Добре е, че идвате при нас.

— Обещах на приятеля ми Стефан да потърся вашата помощ, макар че, ако питате мен, безполезно е да ме лекувате. Аз не съм болен.

— От гледна точка на съвременната психиатрия се нуждаете от съвместните ни усилия, за да се възстановите.

— Ако в общите усилия разчитате и на моите, няма да ги получите. Достатъчно е това, което лекарите направиха досега за мен — бързо преодолях шока. Преборих се със страшните картини от агонията, които ме преследваха.

Доктор Аскол Варо бе сигурен, че толкова бърза реконвалесценция е невъзможна без намесата на опитен психиатър и процедури, но се задоволи да попита тактично:

— Сега по-леко ли ви е?

— Не, чувството на виновност не ме е напуснало.

— Виждате ли? Ако не преминете нашия курс на лечение, рискувате това чувство да не ви напусне до края на живота.

— Точно това искам и аз. Да държа винаги жив спомена за любимите ми хора, чиято гибел причиних. Само страданията могат да възвърнат душевното ми равновесие, а не вашите лекарства.