Кевин Андерсън - Метален рояк

— Бързо! — изрева Тасия, макар хората вече да тичаха към кораба. — Буболечките са по петите ни.

— Бегом! — извика и Стайнман.

Хората тичаха към кораба, някои носеха пакети и вързопи.

— Къде е Дейвлин? — попита задъхано кметът Руис. — Нали обеща, че ще ни помага.

— Вече ни помогна — каза Тасия и лицето на Руис помрачня и той поклати невярващо глава. Тасия почувства, че трябва да обясни, и добави: — Даде ни нужното време, за да избягаме. Обеща, че ще се измъкне някак от Ларо.

Руис се хвана за тази малка надежда.

— Е, кой съм аз, че да се съмнявам в него? Той винаги успява да се справи.

Макар да имаше само една ръка, гувернантското компи успяваше някак да подбутва децата. Няколко от тях плачеха — нали бяха живели в страх толкова време. Орли хвана две от по-малките и ги засили нагоре по рампата.

— Няма запазени места — викна Нико, може би си мислеше, че е много остроумно. — Всъщност изобщо няма достатъчно места. Сядайте кой където намери, ще се оправяме, като излетим.

ДД се вглеждаше в небето.

— Тасия Тамблин, приближават се още много кликиси.

— Изобщо не смятах, че ще ги изпреварим с много — изсумтя тя и после викна високо: — Давайте по-пъргаво. Петнайсет секунди и затварям люка. Кой се качил — качил се.

Изпаднали в паника, последните оцелели захвърлиха всичкия си багаж и се втурнаха напред. Тасия изблъска последните двама, за да затвори люка, после се провря при Роб.

Той я погледна разтревожено.

— Ако нещо гръмне, ще останем тук завинаги. Нямахме време да направим нито пробен полет, нито пълна проверка на двигателите.

Тасия погледна сензорните екрани и сканира небето над тях. Приближаваха се десетки пулсиращи точки.

— Прав си, Роб. Разполагаш с цялото време на света… пет, десет секунди… колкото ти трябват.

Без да чака разрешение, Нико се провря между тях, натисна бутона за вертикалните двигатели върху контролното табло на помощник-пилота и «Оскивъл» се издигна във въздуха. Приближаващите кликиси се устремиха след тях като ято оси. Трима жужащи воини се блъснаха в корпуса, задраскаха по външната обвивка и илюминаторите.

— Всички да се хванат за каквото могат! — извика Тасия, докато заемаше мястото си на поправената оръжейна станция. Стреля напосоки, сигурна, че каквото и да попадне пред лъчите й, ще е вражески кораб. Четири кликиски машини изчезнаха в малки експлозии.

— Да видим колко ускорение можем да поемем — каза Роб.

Орли и Стайнман се държаха за пейката в дъното на пътническото отделение. ДД и УР някак успяваха да стоят прави, сякаш краката им бяха заварени за палубата.

Над главите им скенерите засякоха група съединяващи се кликиски кораби, спускаха се от орбита.

— Това може да е проблем! — каза Тасия.

— Стреляй тогава!

С още един залп тя проби дупка във формацията. Пламтящите кликиски отломки прелетяха покрай тях. «Оскивъл» продължи стръмното си издигане.

Щом излязоха от атмосферата, Тасия въздъхна облекчено, дръпна Роб за рамото и каза:

— Дай на мен.

Не си позволи да се отпусне, докато не включи звездните двигатели и Ларо не остана далече назад.

Чувствата на Патрик към Зет бяха по-силни отвсякога.

— Произхождам от много богато семейство, но не мога да ти предложа кой знае какво. Вече нямам нищо.

— Ти ми даде най-прекрасния подарък, Фици, този, който винаги ще пазя в сърцето си.

С дългите си пръсти тя дръпна възела, развърза панделката от китките им и гордо я уви около врата си. От един от джобовете на комбинезона си измъкна сгънат лист и го разгъна, за да покаже колоритната (макар и малко груба) рисунка на букет цветя, която той бе оставил пред каютата й, когато се бе опитал да привлече вниманието й.

Той се засмя.

— Запазила си я?

— Разбира се, че я запазих. Личи си колко усилия си вложил в нея. Умението не е кой знае какво, но старанието си го бива.

— Не бях сигурен дали си я намерила. Така и не ми отговори.

— Не смятах, че заслужаваш отговор. Още не си ми се извинил.

— Ти не ми даде шанс! Не ми позволи да говоря с теб.

Тя сви рамене, сякаш това е несъществена подробност.

— Е, поне се опитах да изкупя всичко, което направих. Признах всичките си ужасни дела, които са навредили на скитниците.

Зет въздъхна раздразнено.

— Но така и не се извини на мен.

Той примигна, не можеше да намери думи. Най-накрая промълви:

— Какво искаш да кажеш? Признах пред всички шефове на небесни мини. Казах на всички скитници и пред цялата Конфедерация какво съм направил. Понесох наказанието. Дори вървях по дъската заради теб.