Кевин Андерсън - Метален рояк

— Открихме ви. Ще изпратим катер да ви вземе. Не можем да се бием повече с тези огнени кълба.

Корабът на адара профуча покрай няколко огнени кълба над тях и от корпуса му се откъсна малък катер.

След секунди Язра’х, престолонаследникът, Осира’х и четиримата й братя и сестри, заедно с двете исикски котки, влетяха в спасителния кораб, уплашени, изтощени и обгорени. Но живи. Всички бяха живи.

Катерът на Слънчевия флот остана на земята повече от две минути, преди да се устреми към флагманския кораб и да остави пожарите на Илдира зад себе си.

Очуканият покрит с кръпки и прах корпус на «Оскивъл» беше най-красивото нещо, което Тасия бе виждала.

След бягството си от кликиския град те бяха подскачали по неравния терен, ориентираха се по звездите, инстинктите си и решителността си. ДД правеше всичко по силите си, за да ги напътства, докато Роб и Тасия се бореха със странното управление. Някои кликиси се бяха втурнали след тях, но бегълците ги бяха оставили далече зад себе си.

Роб спря машината до кораба и Тасия със стон се смъкна на земята. Макар да бе бързо, кликиското возило нямаше нищо общо с удобството.

— Качвайте се, бързо. Трябва да отидем до пещерите. Не ми се мисли как ще кацнем там, но не можем да губим повече време.

Орли посочи напред.

— Там има някой… О, това е господин Стайнман!

Стайнман, Крим Тайлар и още трима скитници стояха до транспортния кораб с оръжия в ръце.

— Крайно време беше — каза Стайнман. — Защо се забавихте толкова?

— Сблъскахме се с кликисите — отвърна Роб. — Загубихме Дейвлин.

— И Маргарет Коликос — добави ДД.

— Мъртва ли е?

— Не знаем.

Скитниците изглеждаха угрижени. Бащата на Нико поклати глава.

— Значи трябва да се върнем да ги вземем.

— Имаме заповед да не го правим — заяви сухо Тасия. — Дейвлин щеше да ни убие собственоръчно, ако смяташе, че ще рискуваме живота на толкова хора, за да го спасим. А и да ви кажа истината, мисля, че вече е твърде късно.

— Трябва да се махаме, веднага — намеси се Роб. — Кликисите ще ни търсят.

Тасия се заслуша и й се стори, че чува тракане и шумолене.

— Бъди нащрек, ДД. Използвай сензорите си. Гледай да ни предупредиш навреме.

— Разбира се, Тасия Тамблин. — Тя потрепери, внезапно спомнила си за своето компи ЕА, което бе разкъсано от кликиските роботи. Мразеше ги всичките — и създателите, и създанията им.

Крим Тайлар прегърна сина си. Дъхът на Нико спря. Не спомена какво бе видял в кликиския хибрид. Самият той едва се справяше с мисълта за това и не искаше баща му да узнава. Поне засега.

— Не дойдохте вчера, обаче ние си събрахме нещата — рече Стайнман. — Тъй като не получихме вести и днес, дойдохме насам, за да ви изчакаме, в случай че имате нужда от помощ — Той стисна оръжието си. — Бяхме готови.

— Междувременно направих проверка на системите и подготвих двигателите — каза Тайлар. — Щях да ви дам още час, преди да потеглим към пещерите. — Погледна Нико и добави: — Радвам се, че се върнахте.

ДД вдигна глава към нощното небе. После я завъртя към Тасия.

— Страхувам се, че се приближават много кликиси. Нисколетящи кораби.

Тасия реши да не губи време.

— Всички в кораба. Веднага. — Изтика приятелското компи на борда, изчака другите да изтичат по рампата и затвори люка. — Идват ни гости! Време е да полетим. Колко бързо можем да качим оцелелите на борда?

— Роякът кликиси ще ни даде добър стимул.

Преди буболечките да се приближат, Роб издигна транспортния кораб над каньона и с угасени светлини се плъзна само на метри над скалите, като се надяваше, че няма да ги забележат.

— Тамблин, сещаш ли се за нещо високо, което може да се изпречи на пътя ни?

— Не.

— Знаех си, че трябва да поправим локалните сензори. — Той се издигна рязко нагоре, когато видя скалите отпред. Крим Тайлар падна на пода, но бързо се надигна.

След десетина минути забелязаха силуетите на пещерите.

— Не знам дали има добро място за кацане, Бриндъл. Спусни се, където можеш, а ние ще започнем да вкарваме хората.

Тасия се обърна към Крим Тайлар:

— Колко общо ще бъдем, ако всички успеят да се качат?

— Мислиш, че няма да можем да вземем всички ли?

— Мисля, че може да ни се наложи да бързаме.

— Седемдесет и осем. Някои са деца.

— И УР — добави ДД.

— Е, не би трябвало да има проблем — каза Роб. — Не се тревожи.

— Кой се тревожи?

Роб спусна «Оскивъл» пред пещерите. Тасия скочи долу първа, другите я последваха още докато Роб спускаше подпорите, за да стабилизира кораба. Остави двигателите включени.