Кевин Андерсън - Метален рояк

Промъкна се навътре в стария град. Знаеше къде се намира транспорталната зала, тъй като бе дошъл оттам с колонистите от Крена. Но когато притича сред централния пръстен от руини, видя в тунелите огромен брой работници и разузнавачи.

Транспорталната стена беше близо, но можеше да му се наложи да си пробие път с бой.

Двама от осеяните с шипове воини размахаха сегментираните си предни крайници и обърнаха глави към него. Дейвлин разбра, че люпилото няма повече да търпи присъствието му.

Не се поколеба. Скочи напред и с все сила заби металната тръба в гръдния кош на по-близкия воин. Той щракна с щипките си, изсъска и свирна, докато падаше. Тежестта на туловището беше достатъчна, за да изтръгне тръбата от ръцете на Дейвлин. Вторият воин замахна към него и назъбеният крайник разпори рамото му. Дейвлин усети как ноктите задират кокала.

Полузашеметен, той се шмугна тромаво покрай кликиския воин и затича с всички сили. Насекомото се втурна след него в тесния коридор, черупката му застърга по неравните стени. Краката на Дейвлин бяха изтръпнали и натежали, той чуваше, че чудовището го настига. Пипнешком измъкна заслепяващата граната. Стигна един ъгъл и зави. Спря. Най-накрая бе стигнал подземието с трапецовидния портал.

Десетина кликиси стояха в залата, готови за бой. Няколко от мъртвите насекоми на вражеското люпило лежаха на пода. Дейвлин чуваше зад гърба си съскането на преследващия го кликиски воин. Когато и стражите в залата тръгнаха към него, той натисна активиращия бутон, нагласи таймера на три секунди и хвърли гранатата.

Бе запомнил пътя, който трябваше да измине, и стисна очи. Трябваше просто да стигне до транспорталната стена. Облян в кръв, той закрачи напред, преброи до три и без да чака взрива, хукна. Ярката светлина накара съществата да се отдръпнат, но Дейвлин отвори очи и скочи към портала. Болката в рамото му бе невероятна. Дали кликисът не го бе поразил с някаква отрова? Усещаше как кръвта се стича по гърба и краката му.

Най-накрая стигна до каменния прозорец. Гладкият трапецоид сякаш го призоваваше. Той натисна с ръка, но порталът остана твърд. Докато посягаше към координатните плочки — която и да е от тях, — чу съскането на кликисите. Гранатата не ги бе объркала толкова, колкото се бе надявал.

Натисна наслуки една плочка и транспорталът проблесна. Дейвлин не знаеше до кой свят води, а и не го интересуваше. Хвърли се през отвора.

Един от кликисите го сграбчи за крака. Острите нокти се забиха в мускулите на прасеца му и го дръпнаха назад. Дейвлин провря ръцете си през транспортала в отчаян опит да хване рамката. Още един воин се хвърли върху него и го хвана за ръката. Дръпнаха го далече от трапецовидния отвор.

Дейвлин закрещя и се забори неистово, но всичко бе напразно. Кликиските нокти разкъсваха ръцете му, остър шип прониза ребрата му отляво.

Вече кървеше силно, твърде тежко ранен, за да оказва съпротива.

Кликиските воини го повлякоха далече от портала. След него оставаше дълга кървава диря. Дейвлин вдигна поглед и видя двама дарители. Нямаше как да избяга.

Призматичният палат започна да грее като слънце. Някои от огромните куполи вече се бяха стопили. Фероуите сякаш бяха навсякъде.

Илдирийците имаха нужда от водач, та дори магът-император да не бе сред тях. Престолонаследникът Даро’х разбираше задължението си — да намери ефективен начин да се бори срещу неугасимите пламъци. А работата на Язра’х бе да го опази жив.

Тя бе измъкнала престолонаследника от небесната сфера заедно с всички, които бе успяла да спаси. Куполът се бе превърнал в огромна лупа и всички растения и летящи създания избухваха в пламъци и се овъгляваха за миг. Самотната фиданка в горната част на двореца беше изгоряла още при първата атака на фероуите.

Язра’х водеше групата през искрящите коридори, надолу по стълбите, през откритите широки тераси, търсеше изход. Трите исикски котки ги следваха.

Даро’х, все още увит в топлоустойчивото покривало, попита:

— Можем ли да стигнем до бойния лайнер на адара?

— Не знам. Но трябва да се измъкнем от Призматичния палат.

Очите на Осира’х и по-малките й братя и сестри блестяха ярко и трескаво. Макар да бяха блокирали новата тизм/телевръзка, децата изглеждаха свързани по начин, който Язра’х не бе виждала никога. И някак съсредоточени.

— Трябва да отидем на мястото, където седемте реки се събират — каза Осира’х. — Ще сме в безопасност при водата под земята — поне достатъчно дълго, за да стигнем до адара.