Кевин Андерсън - Метален рояк

— Достатъчно, за да оставим товара си пред вратата. Подгответе затворниците за излитане.

Бе наредила една от совалките да откара войниците, които не искаха да участват в нейния «метеж». Инженерите бяха подобрили системите, бяха деактивирали оръжията и бяха сложили ограничители на двигателите, за да забавят максималната скорост. На совалката щеше да й трябва половин ден, за да стигне до корабостроителниците на астероидите.

Уилис се протегна, изправи се и каза:

— Ще ида да видя генерала.

Спусна се до хангарите, където държаха под стража червендалестия генерал Ланиан. След изстрела от зашеметителя той бе имал главоболие няколко дни, но сега то бе отзвучало. Гледаше я гневно и възмутено.

— Спечелихте си враг до живот, Уилис.

Умишлено не спомена чина й.

— Може би ще спя по-спокойно, като знам, че съм спасила населението на цял един свят от лошите ви решения… или би трябвало да кажа: лошите решения на председателя?

— Трябва да кажете: «Слушам, генерал Ланиан» и да изпълнявате заповедите.

Тя го изгледа изумено.

— Бих се радвала да поговорим по-дълго, но винаги мога да поговоря със стената, ако ми се прииска да участвам в подобна ползотворна дискусия. Трябва да сте ми благодарен, че ви водим у дома, вместо в Конфедерацията, където щяхте да бъдете съден.

— Не бихте посмели. Дори вие знаете, че е опасно.

— Знам повече, отколкото преди, генерале. Ако това ще ви послужи като утешение, доскоро за мен бе чест да служа под ваше командване. Може би някой ден ще се промените…

Той се взря в совалката със смесица от изненада, гняв и гордост, докато гледаше как войските му се качват на борда.

— Една совалка? Тя побира само сто души.

— Сто души с удобства — поправи го Уилис. — Вие сте сто шейсет и трима, но пък вашите лоялни войници от ЗВС винаги са готови на саможертва.

— Правите голяма грешка — изръмжа Ланиан.

— О, определено бяха направени много грешки. Различията идват от интерпретацията им.

Бе обмисляла да предаде Ланиан на Конфедерацията като военнопрестъпник, но пък самата тя не знаеше къде е нейното място. Не бе сигурна кой от двамата е по-вероятно да бъде изправен пред съд.

Най-много я тревожеше обаче Конрад Бриндъл. Беше си облякъл парадната униформа, след като го бяха заключили в каютата му — Уилис бе решила да не го изпраща в трюма при останалите. Почувства се доста неловко, когато той дойде в хангара, за да се присъедини към Ланиан. Изражението му бе неразгадаемо.

— Сигурен ли сте, че няма да размислите, лейтенант-командир?

Гласът му беше леден.

— Не мога с чиста съвест да участвам в метеж срещу върховното командване и правителството на Земята. Собственият ми син вече избра да стане дезертьор. Това е достатъчен позор за семейството ни, благодаря.

Обърна й гръб и последва Ланиан на борда. Щеше да пилотира лично.

Совалката излетя.

Уилис изпитваше угризения, искаше й се нещата да се бяха развили по друг начин, но пък тежките решения рядко бяха безпроблемни.

Върна се на мостика. Сега имаше истинска бойна група под свой контрол и на председателя Венцеслас щеше да му е крайно неприятно да загуби толкова съществена част от бездруго намалелия си флот. Десет манти и един дреднаут.

— Курс към Терок — заповяда адмирал Шейла Уилис. — Да видим дали крал Питър няма да намери работа за няколко бойни кораба.

— Готова си, дете, и световната гора е готова за теб — каза Ярод и мацна бузата й още веднъж. — Никога не съм виждал дърветата да приемат послушник толкова бързо.

Въпреки че прекарваше голяма част от времето си да се наслаждава на радостта и изострените възприятия, придобити откакто се бе присъединил към «групата» на Колкер, вуйчо й продължаваше да изпълнява другите си задължения и явно бе горд с нея.

Изпълни я топлина. Като послушница бе разбрала, че е готова. Световната гора я искаше и сега Сели вече разбираше, че я е искала винаги. Но търпеливата световна гора я бе изчакала да стигне до същия извод.

— Упражнявах се дълго, още преди официално да стана послушница.

Солимар и зелените жреци я приветстваха за присъединяването й към тях. Когато Солимар я прегърна, Сели осъзна, че това е може би последният път, когато между тях щеше да има безмълвна бариера. Скоро двамата щяха да се разбират напълно. Комуникацията им щеше да е всеобхватна.

Най-накрая разбираше, че принадлежи на гората. През по-голямата част от живота си не бе имала истинска насока, никой не бе очаквал нищо от нея. Рейналд, Бенето, Сарейн, Естара… всички те имаха ясен път. Но не и тя, най-малката дъщеря. Сега разбираше, че дърветата са искали тя да стане зелен жрец като Бенето и че тя самата желае това.