Феликс Палма - Картата на времето

Уелс видя как инспекторът коленичи до трупа на Том и внимателно затвори очите му. Сетне Гарет се изправи, усмихна се на писателите с онази своя момчешка усмивка и каза нещо, но Уелс не можа да го чуе, защото в същия миг вселената, в която се намираха, изчезна, сякаш никога не бе съществувала.

Когато дръпна докрай лоста на машината на времето, нищо не се случи. Един бегъл поглед наоколо подсказа на Уелс, че все още е закотвен в деня 21 ноември 1896 г. Усмихна се тъжно, макар да имаше странното усещане, че се е усмихвал така много преди да свали лоста и да се увери в онова, което вече знаеше: че въпреки величествената си красота, машината беше просто играчка. 2000 година — истинската 2000 година, не измислената от оня шарлатанин Гилиъм Мъри — си оставаше недостижима за него, както впрочем и останалото бъдеще. Можеше да изпълнява този ритуал до изнемога, но винаги щеше да е на ужким: никога нямаше да пътува в бъдещето. Никой не можеше да стори това. Никой. Беше уловен в капана на настоящето, от което никога не би могъл да избяга.

С печално изражение стана от машината и отиде до прозореца на тавана. Нощта беше спокойна. Невинна тишина бе обгърнала майчински полята и съседните къщи и светът изглеждаше поко̀рен и ужасно беззащитен пред неговата воля. Можеше да смени местата на дърветата отвън, да боядиса цветята в други багри или да извърши какви ли не други безчинства абсолютно безнаказано, защото, надвесен над тази вселена в покой, Уелс имаше чувството, че е единственият буден човек на земята. Стори му се, че ако напрегне слух, би могъл да чуе грохота на морските вълни, разбиващи се в бреговете, неуморния растеж на тревата, лекото отъркване на облаците в небосвода и дори скърцането на старо дърво, което издаваше планетата, въртейки се около оста си. Тази безметежност приспиваше и неговата душа, защото винаги се изпълваше с дълбок покой, щом сложеше последната точка на някой роман, както току-що бе сторил с „Невидимия“. Сега се намираше отново в отправната точка, в онзи момент, който така блазнеше, но и плашеше писателите, защото точно на този етап трябваше да решат с коя нова история да се захванат измежду многото, които витаеха във въздуха, с кой сюжет да се обвържат за дълъг период. И трябваше да избират предпазливо, да изучават всички варианти спокойно, сякаш се намират пред невероятен гардероб с бални премени — защото имаше истории опасни, истории, които отказват да бъдат обитавани, а също и такива, които те разкъсват отвътре, докато ги пишеш; или пък, още по-лошо, истории като разкошни императорски одежди, които с времето се оказват дрипи. В този миг, преди да предаде с почтително внимание първата дума на хартията, той можеше да напише каквото пожелае и това вливаше в кръвта му отровата на една страховита свобода — прекрасна, но и мимолетна, защото знаеше, че ще я изгуби в мига, в който избереше една история, отказвайки се от всички останали.

Гледаше звездите, осеяли небето, с една почти идилична усмивка. Изведнъж го прониза страх. Спомни си един разговор, който бе водил с брат си Франк преди няколко месеца, при последното си гостуване в онази къща в Найууд, където членовете на семейството му се бяха струпали като непотребни отломки. Когато останалите отидоха да си легнат, двамата с Франк взеха цигарите и бирата си и излязоха на верандата без друга цел, освен да съзерцават с трепет небосвода, който сияеше величествено, обсипан със звезди като униформата на храбър генерал. Под това покривало, което разкриваше донякъде безсрамно глъбините на вселената, човешките дела изглеждаха ужасно незначителни и животът добиваше елемент на игра. Уелс посръбваше от бирата си, оставяйки Франк да нарушава навремени онази древна тишина, обгърнала света. При всяко посещение в Найууд Уелс винаги заварваше брат си преливащ от оптимизъм, въпреки ударите, понесени от живота — навярно защото бе открил, че това простичко веселие е единственото, което го крепи на повърхността; той търсеше оправдание за оптимизма си в конкретни неща — като например гордостта, която всеки човек би трябвало да изпитва от това, че е поданик на Британската империя. Навярно по тази причина Франк бе захванал да превъзнася постиженията на колониалната й политика, а Уелс, който ненавиждаше деспотичния начин, по който неговата страна завладяваше света, се видя принуден да спомене пагубните последствия от британската колонизация за петте хиляди аборигени от Тасмания, намалели драстично за кратко време. Тасманийците, опита се да обясни Уелс на подпийналия си брат, не бяха приобщени чрез ценности, по-висши от тези на туземната им култура, а покорени благодарение на мощната технология на Империята — точно както самата тя би могла да бъде покорена от друга, по-напреднала технология. Това разсмя Франк. Нямало в познатия свят технология, по-напреднала от британската, заяви той с пиянска самонадеяност. Уелс не си направи труда да спори, но когато брат му влезе вътре, остана да се взира боязливо в звездите. Да, в познатия свят може би нямаше такава — ами в другите светове?