Феликс Палма - Картата на времето

По пътя едва размениха няколко баналности, които дори не си струва да предавам тук. Уелс през повечето време съзерцаваше в мълчалив унес този потънал в сън, неподготвен свят, който едва ли не приканваше да бъде атакуван от създания от космоса. Погледна крадешком към момчето на Шефърови и се запита как ли би реагирал на извънземно нашествие някой тъй простодушен като него, за когото светът навярно се простираше само дотам, докъдето стигаше погледът му. Представи си как малък отряд от селски хорица се приближава към мястото, където се е приземил марсианският кораб, размахвайки плахо бяло знаменце, а пришълците отговарят на невинния им поздрав, като мигновено ги поразяват с ослепителен пламък — нещо като топлинен лъч, който помита земята и оставя след себе си горяща вдлъбнатина, осеяна с овъглени тела и тлеещи дървета.

Когато двуколката нахлу в задрямалия Лондон, Уелс престана да мисли за марсиански нашествия, за да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошъл. Нарушавайки нощната тишина с чаткането на конските копита, те навлязоха в лабиринт от улици, всяка от които бе по-пуста от предишната, докато стигнаха до Грийк Стрийт. Писателят не можа да сдържи една дяволита усмивчица, когато момчето спря двуколката пред фасадата на „Мъри Пътешествия във времето“. Огледа се наоколо и се увери със задоволство, че улицата е безлюдна.

— Е, момче — каза, слизайки от возилото, — да се залавяме за работа.

Всеки взе по две кофи от задната част на двуколката, сетне се приближиха до фасадата. Като се стараеха да не вдигат шум, потопиха четките в пълните с говежди тор кофи и започнаха да мажат стените около входа. Тази противна задача им отне не повече от десет минути. Когато приключиха, във въздуха се носеше отблъскващо зловоние, макар че Уелс го вдишваше с истинска наслада: това бе миризмата на неговата ярост, на омерзението, което бе принуден да преглъща, на онзи гняв, който неспирно и безцелно клокочеше в него. Момчето стреснато го гледаше как вдишва тази смрад.

— Защо правите това, господин Уелс? — осмели се да попита то.

Уелс за миг се взря в него с плашещо изострен поглед. Дори в очите на такова простодушно създание сигурно изглеждаше абсурдно, че някой би посветил нощите си на едно колкото ексцентрично, толкова и отвратително занимание.

— Защото, ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя.

При този объркан отговор момчето кимна смутено, навярно съжалявайки, че е дръзнало да разпитва за загадъчните мотиви, които ръководеха действията на писателите. Уелс му плати договорената сума и му каза да се върне в Уокинг без него, защото той имал още работа в Лондон. Хлапакът кимна с нескрито облекчение: дори не му се мислеше каква ли можеше да бъде тази работа. Качи се в двуколката, шибна коня и изчезна в края на улицата.

Загледан в живописната фасада на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, Уелс отново се запита как бе възможно в този скромен театър да се помещава огромният декор, описан от Том — онзи опустошен Лондон от 2000 г. Рано или късно трябваше да се опита да разплете загадката, но за момента беше по-добре да я забрави, ако не искаше да се ядоса, получавайки безспорни доказателства за хитростта на своя съперник. Решен да не мисли за това, тръсна глава и в продължение на няколко минути се любува на делото си. Сетне, доволен от добре свършената работа, се отправи към моста „Ватерло“. Не познаваше по-добра ложа, от която човек можеше да наблюдава великолепното зрелище на зората. Нощният мрак скоро щеше да отстъпи под напора на утрото и Уелс спокойно можеше да отдели няколко минути от времето си, за да погледа този цветен дуел, преди да отиде в кантората на Хенли.

Всъщност всяко оправдание беше подходящо, за да отсрочи срещата с издателя, защото Уелс беше сигурен, че Хенли няма да се въодушеви особено от новия му ръкопис. Естествено, щеше да се съгласи да го публикува, но нямаше да му спести една от онези свои проповеди, с които се стремеше да го вкара в кошарата на писателите, определени да влязат в Историята на литературата. И защо най-сетне да не го послуша, запита се Уелс, защо да не приеме съветите му? Да, защо да не престане да пише за наивни читатели, които лесно се впечатляват от всяка приключенска история — от всяка история, написана що-годе с въображение, — и да се обърне към по-ерудирани хора, накъсо, към онези, които презират развлечението на популярните четива и предпочитат една сериозна, дълбока литература, която да им обяснява вселената и дори тяхното деликатно състояние на мушици в хода на вековете. Може би трябваше да се осмели да напише друг тип история, докосваща душите на читателите по различен начин — роман, който да бъде за тях едва ли не откровение, точно както искаше Хенли.