Феликс Палма - Картата на времето

Отново загледа небосвода с това тревожно чувство, особено планетата Марс — точица, малко по-голяма от главичката на карфица. Но въпреки незначителното й присъствие в небесната шир, неговите съвременници допускаха, че е възможно Марс да е населяван от други хора. Неслучайно червената планета бе обвита в булото на рядка атмосфера и макар че нямаше океани, за сметка на това имаше полярни шапки от замръзнал въглероден двуокис. Всички астрономи бяха на мнение, че след Земята тя бе онази планета от Слънчевата система, която разполагаше с най-благоприятни условия за зараждането на живот. И тази догадка на тесен кръг хора се бе превърнала в увереност за мнозина, когато сравнително неотдавна астрономът Джовани Скиапарели бе открил в карминената й повърхност бразди, които можеха да са канали: неопровержимо доказателство за марсианското инженерство. Ами ако марсианците съществуваха и не бяха по-низши от нас? Ами ако не бяха примитивен народ като туземците на Новия свят, готов да приветства радушно една земна мисия, а вид, по-интелигентен от човеците, способен да ги гледа отвисоко, както те гледаха маймуните и лемурите? И какво би станало, ако разполагаха с нужната технология, за да прекосят пространството и да кацнат на нашата планета, пришпорвани от същия завоевателски плам, който тласкаше и човека? Какво щяха да направят неговите съотечественици, великите покорители, ако се сблъскаха с друг вид, желаещ да покори тях, да потъпче техните ценности и самоуважението им, както постъпваха те — с одобрението на хора като Франк — спрямо завоюваните народи? Уелс подръпна мустака си, размишлявайки над възможностите на тази идея, и мигом си представи марсианско нашествие, дъжд от задвижвани с пара цилиндри, валящ над мирните общински пасбища на Уокинг.

Запита се дали не е попаднал на сюжета за следващия си роман. Приятната възбуда, обзела ума му, подсказваше, че е така, но се тревожеше какво щеше да каже неговият издател. Марсианско нашествие — добре ли беше чул? Това ли беше измислил Уелс след машината за пътуване във времето, след оня учен, който придаваше човешки свойства на животните, като ги поправяше тук-там, и другия, дето страдаше от невидимост? Хенли бе похвалил таланта му след отличните критически отзиви за последната му книга, „Чудното посещение“. Всички бяха съгласни, че при Уелс нямаше толкова наука, колкото при Верн, но затова пък използваше нещо като „неумолима логика“, която правеше идеите му правдоподобни. Да не говорим за необикновената му работоспособност, която му позволяваше да пише по няколко романа на година. Ала Хенли хранеше сериозни съмнения, че книги, измъквани тъй бързо като карти от ръкава, действително са литература. Ако Уелс искаше името му да се окаже по-дълготрайно от някоя нова марка сос или сапун, трябваше час по-скоро да престане да пилее огромния си талант за романи, които, никой не отричаше, бяха пир за въображението, но нямаха нужната дълбочина, за да оставят следа в душата на читателите. Накъсо, ако искаше да стане блестящ писател, а не просто изкусен и находчив разказвач, трябваше да си постави по-високи цели от тези приказчици, които съчиняваше за няколко дни. Да, литературата беше нещо повече от това, много повече. Истинската литература трябваше да трогне читателя, да го разтърси, да промени мирогледа му, да го тласне решително по стръмния бряг на прозрението.

Но дали Уелс притежаваше такова дълбоко разбиране за света, че да извлече неговите истини и да ги предаде на други? Можеше ли да промени своите читатели със словото си? И ако можеше, в какво трябваше да ги превърне? Вероятно в по-добри хора. Но с какъв тип истории можеше да постигне това? Какво трябваше да им разкаже, за да ги доведе до онова осъзнато състояние, за което говореше Хенли? Щеше ли да преобрази закостенелия живот на читателите си, ако им представеше лепкаво туловище с лигавеща се уста, огромни очи и сноп оплетени пипала? По всяка вероятност, каза си той, ако изобразеше така марсианците, поданиците на Империята никога вече нямаше да хапнат октопод.

В този миг нещо наруши нощната тишина и го изтръгна от мислите му. Не беше цилиндър, паднал от небето, а двуколката на момчето на семейство Шефър. Уелс я видя как спря пред вратата на дома им и се усмихна, когато зърна полузадрямалото момче на капрата. То нямаше нищо против да става рано, ако така можеше да изкара някое и друго пени. Уелс слезе по стълбите, взе си палтото и излезе от къщи безшумно, за да не събуди Джейн. Знаеше, че съпругата му не би одобрила онова, което смяташе да направи, а и самият той не би могъл да й обясни защо се чувстваше длъжен да го стори, макар и да си даваше сметка, че това не беше джентълменска постъпка. Поздрави момчето, хвърли одобрителен поглед на товара (хлапакът доста се беше потрудил тоя път) и се качи на капрата. Щом се настани, момчето изплющя с юздите и потеглиха към Лондон.