Феликс Палма - Картата на времето

— А, господин Уелс — възкликна Маркъс, щом го видя, — вече мислех, че няма да дойдете.

— Простете за закъснението, господа — извини се Уелс, поглеждайки примирено двамата наемници на Маркъс, които стояха много сериозни на ръба на правоъгълника от светлина, очертан на пода, и очакваха заповедта да видят сметката на глупавото трио.

— О, няма значение — рече домакинът. — Важното е, че сте донесли романа си.

— Да — отвърна Уелс, като размаха глупашки ръкописа.

Маркъс кимна доволен и посочи масичката, която беше до него, подканвайки го да остави романа върху другите два, които вече бяха там. Без особени церемонии Уелс прибави своя към останалите, сетне отстъпи няколко крачки. Осъзна, че е застанал точно пред Маркъс и наемниците му и вдясно от Джеймс и Стокър — идеална позиция, за да бъде застрелян пръв.

— Много благодаря, господин Уелс — рече Маркъс, като наблюдаваше доволно своите трофеи върху масичката.

Сега ще се усмихне, помисли си Уелс. И Маркъс се усмихна. Сега ще престане да се усмихва и ще ни погледне, внезапно сериозен. И Маркъс престана да се усмихва и ги погледна, внезапно сериозен. А сега ще вдигне дясната си ръка. Само че Уелс беше този, който вдигна своята. Развеселен, пътникът го погледна любопитно.

— Нещо не е наред ли, господин Уелс? — попита той.

— О, надявам се всичко да е наред, господин Рис — отвърна Уелс. — Макар че скоро ще разберем това.

След тези думи свали ръката си, разсичайки въздуха с нея, но тъй като нямаше опит с подобни сигнали, жестът не се получи енергичен, по-скоро изглеждаше като движение на човек, който размахва кадилница. Въпреки това онзи, към когото бе отправен знака, го изтълкува правилно. На горния етаж изведнъж се чу шум и всички като един вдигнаха глави към стълбите, по които стремително се спускаше някакво видение, което за момента само смътно можеха да оприличат на човешка фигура. Едва когато храбрият капитан Шакълтън се приземи на пода в средата на кръга от светлина, видяха, че това е човек.

Уелс не можа да сдържи усмивката си при вида на позата, която бе заел Том — със сгънати колене и напрегнати мускули, досущ като дива котка, която се готви да скочи върху плячката си. Светлината на свещниците изтръгваше красиви отблясъци от металната му броня, която го покриваше изцяло, оставяйки открита само силната, изящна брадичка. Представляваше действително героична фигура и сега Уелс проумя защо Том бе помолил някогашните си другари да му набавят бронята, която те бяха откраднали от гримьорната на Гилиъм Мъри същата сутрин. Преди някой от присъстващите да разбере какво става, Шакълтън измъкна сабята си от ножницата, размаха я красиво и, продължавайки това движение, заби острието й в стомаха на единия от наемниците. Другарят му се опита да реагира, като се прицели с оръжието си, но разстоянието между двамата беше твърде малко, за да му даде възможност да маневрира, тъй че капитанът имаше предостатъчно време, за да измъкне сабята от стомаха на жертвата си и да се обърне към другия си противник с елегантно завъртане. Ужасѐн, наемникът го гледаше като хипнотизиран как вдига сабята, преди Шакълтън да го обезглави с бърз удар, стиснал оръжието с две ръце. С все още разкривено от ужас лице главата се търкулна на пода и изчезна дискретно в мрака отвъд осветеното пространство.

— Нима сте довели убиец със себе си, Уелс? — възкликна Джеймс, шокиран от кървавото зрелище, което се разгръщаше пред очите им.

Уелс не му обърна внимание. Беше прекалено зает да следи движенията на Том със свито сърце. Маркъс най-сетне реагира. Уелс го видя как вдигна от пода оръжието на единия от хората си и се прицели в Том, който тъкмо в този миг се обърна към него с обагрена в кръв сабя. Деляха ги най-малко четири крачки и Уелс осъзна с потрес, че капитанът не ще смогне да преодолее това разстояние, преди другият да стреля. И не сгреши в предположението си: Том едва успя да пристъпи една крачка, когато топлинният лъч го улучи с пълна сила право в гърдите. Бронята му се пръсна на парчета като черупката на рак, ударен с чук, и капитанът падна възнак, а шлемът му отхвръкна. От мощта на удара тялото му се претърколи няколко пъти по пода, докато накрая застина неподвижно с димящ кратер в гърдите, а красивото му лице бе озарено от най-близкия свещник. Струйка кръв бликна от устните му, а в хубавите зелени очи вече проблясваха само пламъчетата на свещите.

Тишината бе нарушена от победоносното ръмжене на Маркъс, което накара Уелс да откъсне поглед от Том и да го отправи към него. Невярващ на очите си, но и някак развеселен, Маркъс гледаше трите трупа, пръснати край него. Бавно поклати глава, сетне се обърна към писателите, скупчени в другия край на вестибюла.