Феликс Палма - Картата на времето

Десет години по-късно студията организирали публичен търг на реквизит от множество техни продукции; сред предлаганите вещи била и машината на времето. Тя била продадена за десет хиляди долара; купувачът й обиколил Съединените щати, като я показвал в най-различни градове и накрая, когато извлякъл от нея цялата печалба, която могъл да извлече, я продал на един антиквар в окръг Ориндж. Именно там случайно попаднал на нея през 1974 г. Джин Уорън, един от техниците, работили по филма на Пал. Била захвърлена в един ъгъл наред с други вехтории, неподдържана и ръждясала, а креслото й липсвало — било продадено отдавна. Уорън я купил за смешно ниска сума и с изключителна обич и грижовност се заел да възстанови тази играчка, която означавала толкова много за всички, свързани с филма: пребоядисал лостовете й, поправил счупените части и дори изработил по памет ново кресло. Щом я сложил в ред, машината вече можела да поднови своето странстване — показвали я по разни панаири и събития, посветени на научната фантастика, понякога даже я карал някой актьор, който изпълнявал твоята роля. Включително самият Пал се появил на корицата на списание „Стар Лог“, заснет как седи в нея и се усмихва като дете, което се кани да се спусне с шейна по заснежен склон. Същата година Пал дори поздравил приятелите си за Рождество Христово с картички, на които Дядо Коледа яздел твоята машина на времето. Както можеш да си представиш, аз проследих нейния път с нежността на баща, който следи перипетиите на блудния си син, знаейки, че той рано или късно ще се върне при него.

А на 12 април 1984 г. отидох на моята среща в универсалния магазин „Олсън“. Тя беше там, объркана и уплашена, и именно аз бях този, който я измъкна от представителите на пресата, като я хванах за ръка и прошепнах в ухото й: „Вярвам ти, защото и аз мога да пътувам във времето“. Излязохме през аварийния изход, възползвайки се от суматохата, която предизвика нейното изчезване. Щом се озовахме на улицата, се качихме в наетата от мен кола и се отправихме към Бат в графство Съмърсет, където преди няколко седмици бях купил красива къща в джорджиански стил. Там възнамерявах да живея с нея, далече от Лондон и от многобройните пътници от бъдещето, които сигурно щяха да я търсят по заповед от правителството — то навярно бе отредило тя да бъде пожертвана като единствен начин да се премахне проблема от корен.

Отначало не знаех дали съм постъпил правилно. Аз ли трябваше да я измъкна от универсалния магазин „Олсън“, или бях узурпирал ролята на някой пътник от бъдещето, който се бе провъзгласил за спасител на Мадоната на Времето? Получих отговора няколко дни по-късно, в едно прекрасно пролетно утро. Тъкмо боядисвахме стените на гостната, когато едно дете на три или четири години изведнъж се материализира на килима, изкиска се весело, сякаш бе усетило приятен гъдел, и изчезна отново, оставяйки след себе си част от пъзела, с който си бе играло. Тогава, след това бегло и неочаквано зърване на сина, който още не бяхме заченали, разбрахме, че бъдещето започваше с нас, че от нас трябваше да възникне мутантният ген, който след години или дори след векове щеше да позволи на хората да пътуват между епохите. Да, в тази усамотена къща тихо и кротко щеше да се зароди епидемията от пътници във времето, за която ми бе говорил Маркъс, казах си аз, вдигайки от килима късчето от пъзел, оставено като неволен дар от нашия син. Прибрах този фрагмент от бъдещето в кухненския килер при консервите боб, знаейки, че след няколко години ще ми помогне да видя целия пъзел, който рано или късно, в точния момент някой щеше да подари на момчето, появило се за миг на килима.

Оттам насетне няма много за разказване. Двамата с нея заживяхме щастливо като герои от някоя приказка. Радвахме се на малките всекидневни удоволствия и се опитвахме да водим колкото се може по-спокоен и улегнал живот, така че никой от двама ни да не претърпи неудачно преместване във времето, което да ни раздели един от друг. Аз дори си позволих прищявката да купя твоята машина, когато синът на Джин Уорън я обяви за продажба, макар че изобщо не ми беше нужна: сега пътувах във времето като всеки друг, носейки се с наслада по течението на дните, докато косата ми взе да капе, качването по стълбите все повече ме изморяваше и бръчките се множаха. Предполагам, че доказателство за безметежното ни щастие бяха трите ни деца, едно от които вече познавахме. Излишно е да се каже, че тяхната дарба за пътуване във времето значително надхвърляше нашата. Те не владееха таланта си и никога нямаше да го овладеят напълно, но аз знаех, че потомците им ще успеят и не можех да не се усмихвам, виждайки как, докато децата ни се свързваха със света, нашите гени се разпространяваха. Не ми беше известно след колко поколения пътниците във времето щяха най-сетне да привлекат вниманието на правителството, но знаех, че това рано или късно щеше да се случи. Именно тогава ми хрумна да ти напиша това писмо с намерението да го дам на някого от внуците си, който на свой ред да го предаде на един от своите и така, докато стигне до ръцете на някого, който би могъл да изпълни молбата ми: да го връчи на писателя Х. Дж. Уелс, бащата на научната фантастика, в нощта на 26 ноември 1896 г. Предполагам, че ако го четеш в момента, значи не съм сгрешил и в това. Нямам представа кой ще ти предаде писмото, но, както ти казах одеве, ще е от нашата кръв. И когато това се случи, както може би си се досетил, изреклият тези слова вече ще е покойник.