Феликс Палма - Картата на времето

Но въпросът не опираше единствено до етичността на избора, а до това, дали действително имаше възможност да избира. Уелс се съмняваше, че би могъл да разреши проблема просто като не отиде на уречената среща, както мислеше неговото бъдещо аз. Беше сигурен, че ако не отиде, Маркъс рано или късно ще го намери и при всички случаи ще го убие. Всъщност беше сигурен, че нямаше друг избор освен онова, което възнамеряваше да направи; и тъй, стисна здраво ръкописа на „Невидимия“, докато файтонът минаваше покрай Грийн Парк в посока към площад Бъркли, където го очакваше човекът, който искаше да го погуби.

След като прочете писмото, отново го прибра в плика и дълго остана седнал в креслото си. Бе се подразнил от иронично-снизходителния тон, с който онзи Уелс от бъдещето се обръщаше към него, но не можеше да го упрекне, тъй като авторът на писмото в крайна сметка бе самият той. Пък и трябваше да признае, че ако беше на негово място, с всички тези преживелици зад гърба си, трудно би се удържал да не използва такъв покровителствен тон спрямо своето неопитно аз от миналото, което едва е направило първите си стъпки в света. Но всичко това не беше съществено. Сега трябваше час по-скоро да осмисли невероятния факт, че самият той е написал тези страници, за да може да се съсредоточи върху действително важния въпрос: какво да предприеме по-нататък. Искаше да вземе решение, съобразявайки се с онази метафизична етика, която съзираше в проблема. Кой от двата живота, разклоняващи се пред него, бе онзи, който наистина трябваше да изживее? По коя пътека трябваше да се впусне? Имаше ли някакъв начин да узнае? Не, нямаше. Освен това, според теорията за множествените светове измененията, внесени в миналото, не засягаха настоящето, а създаваха алтернативно настояще — нова линия, развиваща се успоредно с първоначалната, която оставаше непокътната. Съответно и красивата пратеничка, която бе прекосила времето, за да му връчи писмото, бе попаднала в паралелна вселена, тъй като в истинската вселена Уелс не бе пресрещнат от никого, прибирайки се в дома си. Това означаваше, че дори да не отидеше на срещата, в онзи свят, в който не бе получил писмото, щеше да отиде. Следователно другият му живот, изживян от онзи шеговит Уелс от бъдещето, нямаше да изчезне, така че беше безполезно да разглежда неподчинението пред съдбата като един вид времеви провал.

Значи трябваше да реши кой живот да избере, без да се оплита в подробности от нравствено естество, а да се ръководи от това, което му допадаше повече. Искаше ли да си живее с Джейн, да пише романи и да бленува за бъдещето, или предпочиташе живота на онзи далечен Уелс? Искаше ли да си остане Бърти, или предпочиташе да стане свързващото звено между homo sapiens и homo temporis? Трябваше да признае, че се изкушаваше да се подчини безропотно на съдбата, описана в писмото, да приеме този живот, маркиран с вълнуващи епизоди като бомбардировката на Норич, която — защо да отрича? — не би имал нищо против да изпита лично, знаейки, че ще оцелее. Щеше да подтичва спокойно насам-натам, докато бомбите падаха от небето, наблюдавайки с възхита страшната мощ на човешкото безумие, красотата, дълбоко скрита в този спектакъл на разрушението. Да не говорим за чудесата, който би могъл да види при пътуванията си из бъдещето, пълно с изобретения, които дори Верн не би могъл да измисли. Но за тази цел трябваше да се откаже от Джейн и най-вече от литературата, защото никога вече не ще можеше да пише. Беше ли готов да стори това? Дълго размишлява над този въпрос, докато накрая взе решение. Сетне се качи в спалнята, събуди Джейн с ласки и в тревожния и влажен мрак на онази нощ, непрогледна като къртича дупка, я люби сякаш за последен път.

— Ти ме люби сякаш за пръв път, Бърти — рече тя, приятно изненадана, преди да заспи отново.

И заслушан в спокойното й дишане, Уелс разбра, както се случваше неведнъж, че жена му знае какво иска той много по-добре от самия него и ако беше я попитал, можеше да си спести цялото това умуване, довело до решение, което сега, като капак на всичко, се оказа погрешно. Да, каза си той, понякога най-добрият начин да узнаем какво искаме, е да изберем точно обратното.

Прогони тези мисли, когато файтонът спря пред къщата на площад Бъркли №50, най-омагьосания дом в Лондон. Е, моментът най-сетне бе настъпил. Пое дълбоко дъх, слезе от файтона и тръгна към сградата, без да бърза, като вдишваше уханията, носещи се в следобедния въздух, стискайки под мишница ръкописа на „Невидимия“. Когато влезе, видя, че Стокър и Джеймс вече са там и разговарят оживено с човека, който се канеше да ги убие, сред светлината, хвърлена от поставените из вестибюла свещници. От този ден насетне всеки път, щом чуеше някой критик да превъзнася необикновената наблюдателност на американеца, не можеше да сдържи смеха си.