Феликс Палма - Картата на времето

— Добър опит, господин Уелс — рече той, като тръгна към тях с гъвкавата си походка, хилейки се свирепо. — Трябва да призная, че ме изненадахте. Но вашият план успя само да добави още няколко трупа към сметката.

Уелс не отговори. Докато гледаше как Маркъс вдига оръжието и се прицелва в гърдите му, изведнъж му се зави свят. Предположи, че това бе усещането, което предвещаваше пътуването във времето. Значи въпреки всичко щеше да пътува до 1888 г. Бе се опитал да го предотврати, но явно не можеше да избяга от съдбата си. Навярно съществуваше някоя вселена, в която Шакълтън бе успял да очисти Маркъс и в която Уелс не бе принуден да пътува в бъдещето и можеше да си остане Бърти. Но, за зла беда, той се намираше в друга вселена, твърде подобна на описаната от бъдещия Уелс, в която щеше да се върне осем години назад в миналото — с тази добавка, че капитан Шакълтън бе загинал, пронизан от мощен топлинен лъч.

Осъзнавайки своето крушение, Уелс можа само да се усмихне тъжно, а Маркъс плъзна показалеца си по спусъка. В същия миг отекна изстрел, но това бе изстрел, произведен с обикновено оръжие. И ето че сега бе ред на Маркъс да се усмихне тъжно на Уелс. Миг по-късно свали оръжието си и го пусна на пода, сякаш изведнъж му се бе сторило непотребно. После със сластната отпуснатост на марионетка, чиито конци са били срязани един по един, рухна на колене, след което седна и накрая се просна на пода на вестибюла, усмихвайки се с обляно в кръв лице. Зад него Уелс видя инспектор Колин Гарет с димящ пистолет в ръка.

Дали инспекторът го бе държал под око през цялото време? — запита се писателят, слисан от появата на младия мъж. Не, не можеше да бъде: ако Гарет го бе следил в първоначалната вселена, сиреч в онази, в която Уелс неизбежно щеше да пътува в бъдещето и да напише писмо до себе си, то тогава, щом се изпареше във въздуха пред смаяния взор на всички, инспекторът щеше да нахълта и да задържи Маркъс. И дори ако последният успееше да избяга, било то през пространството или през времето, Гарет щеше да разкрие машинацията, а Уелс знаеше, че не е станало така, защото бъдещото му аз бе прочело статия, съобщаваща, че писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс са се поминали при странни обстоятелства след една нощ, прекарана при тайнствения призрак от площад Бъркли. Ако Гарет беше станал свидетел на случилото се, тази статия очевидно нямаше да съществува. Следователно инспекторът не би трябвало да бъде в тази вселена, както впрочем и в предишната. Единствената нова карта на масата беше Шакълтън, когото самият Уелс бе потърсил за помощ в битката си със съдбата. Ето защо присъствието на Гарет можеше да е свързано единствено с Шакълтън и това наведе писателя на мисълта, че той е човекът, когото инспекторът бе проследил.

И определено не грешеше, защото аз, който виждам всичко, мога да ви уверя, че само два часа по-рано, на връщане от прелестна разходка из Грийн Парк в компанията на госпожица Нелсън, Гарет се бе сблъскал с един огромен мъжага на Пикадили. След удара се обърна, за да се извини, но човекът явно бързаше толкова, че дори не се спря. Ала тази припряност не бе единственото, което събуди любопитството на Гарет; той бе заинтригуван и от необичайната твърдост на тялото на мъжа, от която рамото ужасно го заболя. Толкова силен бе ударът, че Гарет си помисли, че под дългото си палто човекът сигурно носи средновековна броня. Миг по-късно тази мисъл вече не му изглеждаше толкова глупава. Впи поглед в странните ботуши на непознатия и с потрес осъзна с кого се бе сблъскал току-що. Зяпна от изумление — просто не можеше да повярва. Като се стараеше да се държи спокойно, той се зае тайно да проследи Шакълтън, стискайки с трепереща ръка пистолета в джоба си, без да знае точно какво да направи. Реши, че ще е най-добре да го следи известно време, поне докато разбере накъде се е запътил с такава бързина. Развълнуван, но същевременно предпазлив, Гарет го проследи по цялото протежение на Олд Бонд Стрийт, като затаяваше дъх всеки път, когато окапалите листа изшумоляваха като древен пергамент под краката му, после по Брутън Стрийт, докато накрая стигнаха площад Бъркли. Щом се озова там, Шакълтън се спря пред една изоставена наглед сграда и веднага се закатери по фасадата й, сетне изчезна през един прозорец на горния етаж. Инспекторът, който бе наблюдавал маневрата му, скрит зад едно дърво, се зачуди какво да предприеме по-нататък. Трябваше ли да го последва и в къщата? Но преди да смогне да си отговори, видя как пред порутената сграда спря файтон и от него — за още по-голямо изумление на Гарет — слезе писателят Х. Дж. Уелс, който се отправи преспокойно към къщата и също влезе в нея, само че през вратата. Каква работа имаше писателят с човека от бъдещето? — запита се слисаният Гарет. Имаше само един начин да разбере това. Пресече улицата предпазливо, изкатери се по фасадата на къщата и се промуши през същия прозорец, през който преди няколко минути бе влязъл и капитан Шакълтън. Щом се озова в сумрачната сграда, видя цялата сцена, без да бъде забелязан. И сега знаеше, че Шакълтън не бе пристигнал от бъдещето, за да злочинства безнаказано, както инспекторът си бе помислил отначало, а за да помогне на Уелс да се пребори с този пътник във времето на име Маркъс, чийто злонамерен план, доколкото Гарет можа да разбере, бе да сложи ръка върху едно от произведенията на писателя.